Сълзи и приятелство

Нещо ме е стегнало гърлото, досадни сълзи напират в очите ми и нахално се търкалят по бузите ми. Извира една емоция, която е с цвят на спомени и мирише на минало. Оставям й се. А тя рисува картини. И пита… И пише…

Какво е приятелството? Как така в определени периоди от живота си сме толкова близки с един човек, споделяме мечти и вселени, вкусове, търсения, вълнения… А след това изведнъж или малко по малко тези вселени сякаш се намърдват между нас и близостта я няма. Как е възможно десетгодишни приятелства да свършват с един мейл или години потопени в доверие и разбиране да изсъхнат ей така просто. Случвало ли ти се е? Случвало ли ти се е да осъзнаеш, че същия този човек, с когото сте се смели до сълзи и който ти е държал ръката, когато си се чувствал премазан, не си го виждал от месеци и нямаш идея какво става с живота му, нито той или тя с твоя? А боли ли те от това? Защото мен ме боли. Боли ме не защото пътищата се разделят, а защото си дадох сметка, че цял живот съм вярвала в нещо, което не е било. Просто не е било. И аз не съм била. Не е било истинско и аз не съм била истинска.

Един от тези хора, за които днес ме боли ми се обади на рождения ден и ми пожела да си стана пак каквато си бях. Каза го с обич към мен и с не малко тъга. Този човек си беше изгубил другарчето, защото то се беше променило. И страдаше. И си го искаше обратно. А аз пък осъзнах неистината, върху която съм строяла всичките си приятелства.

Приятелството е да обичаш не „заради“ или „защото“, а да обичаш просто другото човешко същество. Да приемаш, дори когато не разбираш. Да не пречупваш през собствената си гледна точка, а да виждаш другия човек като него си, а не като теб, в неговата кожа. Да няма нужда да прощаваш, защото когато обичаш просто, когато не очакваш нищо, не изискваш нищо и  приемаш без да съдиш просто няма какво да прощаваш. И днес си давам сметка, че не съм била такъв приятел. И че много от хората, с които десетилетия сме били приятели също не са били такива приятели за мен. Защото днес те не виждат мен, те виждат някой който се е променил, който е избягал от представата им за мен, разочаровал ги е. Едни ме съдят, други ме спасяват, трети ме съжаляват, а някой просто си отиват. А аз пък им се сърдя и ме боли. И всички ние не сме истински в това. Защото ако бяхме истински щяхме просто да бъдем... и да нямаме нужда от определения за приятелство. Защото и то като любовта е нещо отвъд думите…

На всички вас приятели, които имате чувство, че съм си тръгнала, отдръпнала, променила – простете. Аз просто съм това, което съм. И то може и да не се вмества във вашата представа за мен. Затова или се откажете от нея (представата) или се откажете от мен. А аз ще продължа да търся своята истина по моя път. Защото открих за себе си, че самотата я няма, когато си готов да бъдеш със себе си. Обич