Нищо лично

Интересно ми стана как уча уроците в живота си. Очевидно училището на живота не е като традиционното училище, защото там бях добра ученичка, а в житейски план хич не се чувствам така. Животът ми се опитва да ме научи нещо от много време, но аз все се измъквам, бягам от час, блея през прозореца. В началото започна да ме побутва лекичко, след това по-силно, последваха няколко шамарчета, докато наскоро отнесох и един як шут в задника. И пак се хващам как съм готова да заобиколя случилото се, да неглижирам,

само и само да не науча това, което ми се поднася. Но докога така? И какво следва, ако отново предпочета да не разбера? Май не е предвиден поправителен.

Поне мисля, че знам какво е заглавието на урока ми. И то е „Отстояване на личните граници“. Откакто започнах да се опитвам да сложа границата там, където чувствам, че някой е навлезнал в личното ми пространство, настъпил ме е по мазола и вербално или с действия е  погазил някоя ценност, която се е подредила високо в ценностната ми система, оттогава осъзнах, че моделът ми на поведения е сбъркан. И животът се опитва да ме научи да се справя с това като непрестанно ме поставя в подобни ситуации.

Какво правя ли? Споря. Гневя се. А после си тръгвам. За съжаление в нито една стъпка от този процес не се чувствам добре. И още по-дразнещо е, че накрая си отнасям квалификации за мен от сорта на недиалогична, авторитарна, избухлива, неприемаща, човек, с който не може да се води разговор, вулканично изригваща, сприхава и т.н. и т.н. Защо се случва това се запитах? Оказа се, че се гневя тогава, когато човекът, който гази по ценностите ми е в моето житейско пространство, когато по някакъв начин участва в живота ми, пък макар и когато е извън графата „Близки хора“. Когато ми се налага да се съобразявам с него по някакъв начин. И тогава започвам да споря, с надежда да го променя, да се гневя, когато осъзная, че това няма как да стане и накрая си тръгвам. От какво си тръгвам обаче? От мястото, където трябва да сложа личната си граница. Бягам, защото не събирам сили да се отстоявам. А няма нужда да се хабя да споря и да се гневя на хората, които имат други ценности и разбирания за живота. Просто има нужда да сложа границата в моя живот там, че те да не бъдат част от него.

Мисля, че още не съм прочела целия учебник, но домашното дотук си го написах. Аз имам своите вярвания и разбирания. И живея живота си според тях. На хората, които по стечение на обстоятелствата животът ни свърже по някаква причина за известен период от време ми се иска да кажа:  Това съм аз! Има неща в живота ми, които за мен за важни и ценни и аз не водя диалог по тях, не ги поставям на обсъждане с теб! И не, не съм нетолерантна, защото не желая да слушам твоите въжделения по въпроса! Просто имам граници. И ти може би си извън тях. Нищо лично!