За знаците по пътя…

Мисля си, че за да вървим без да се загубваме по собствения си, отредения ни път, в определени моменти от живота ни някакви странни стечения на обстоятелствата ни дават знаци, на пръв поглед незначителни - случайно прочетена книга, среща с човек, попадане на някое място и разни такива събития. И ако успеем да уловим и да се доверим на едно вътрешно гласче, което ни нашепва, че това е важно за нас, то тези събития се превръщат в навигационни табели, които следват една след друга и ни превеждат през храсталаците по нашия житейски път.

Когато бях на 19 години един случаен познат четеше една книга, която ми се стори интересна и я взех назаем.. После загубихме връзка и книгата остана у мен. Книгата се казва „Източно тяло, западен ум“ на Енодия Джудит. Помня, че много ме заинтригува тогава. В следващите години много пъти я отварях, препрочитах, давах я на приятели, връщаше се при мен, отново я разлиствах. Днес, 16 години по-късно същата тази книга, подчертана, омачкана, с разлепени страници и петна от кафе, в окаяно-очарователен от четене вид е в препоръчителната литература за изпита ми по Динамична психология. И тази нощ я препрочетох отново, изпитвайки почти майчинско към себе си умиление да си чета бележки, които съм писала преди 16 години, опитите ми да анализирам същите тези черти на характера си, които и днес ме човъркат и да се питам какво ги е породило. И някак се почувствах напълно уверена, че този път съм разпознала знаците, че съм последвала онова вътрешно гласче на интуицията и че съм на прав път.