Сълзи и приятелство

Нещо ме е стегнало гърлото, досадни сълзи напират в очите ми и нахално се търкалят по бузите ми. Извира една емоция, която е с цвят на спомени и мирише на минало. Оставям й се. А тя рисува картини. И пита… И пише…

Какво е приятелството? Как така в определени периоди от живота си сме толкова близки с един човек, споделяме мечти и вселени, вкусове, търсения, вълнения… А след това изведнъж или малко по малко тези вселени сякаш се намърдват между нас и близостта я няма. Как е възможно десетгодишни приятелства да свършват с един мейл или години потопени в доверие и разбиране да изсъхнат ей така просто. Случвало ли ти се е? Случвало ли ти се е да осъзнаеш, че същия този човек, с когото сте се смели до сълзи и който ти е държал ръката, когато си се чувствал премазан, не си го виждал от месеци и нямаш идея какво става с живота му, нито той или тя с твоя? А боли ли те от това? Защото мен ме боли. Боли ме не защото пътищата се разделят, а защото си дадох сметка, че цял живот съм вярвала в нещо, което не е било. Просто не е било. И аз не съм била. Не е било истинско и аз не съм била истинска.

Един от тези хора, за които днес ме боли ми се обади на рождения ден и ми пожела да си стана пак каквато си бях. Каза го с обич към мен и с не малко тъга. Този човек си беше изгубил другарчето, защото то се беше променило. И страдаше. И си го искаше обратно. А аз пък осъзнах неистината, върху която съм строяла всичките си приятелства.

Приятелството е да обичаш не „заради“ или „защото“, а да обичаш просто другото човешко същество. Да приемаш, дори когато не разбираш. Да не пречупваш през собствената си гледна точка, а да виждаш другия човек като него си, а не като теб, в неговата кожа. Да няма нужда да прощаваш, защото когато обичаш просто, когато не очакваш нищо, не изискваш нищо и  приемаш без да съдиш просто няма какво да прощаваш. И днес си давам сметка, че не съм била такъв приятел. И че много от хората, с които десетилетия сме били приятели също не са били такива приятели за мен. Защото днес те не виждат мен, те виждат някой който се е променил, който е избягал от представата им за мен, разочаровал ги е. Едни ме съдят, други ме спасяват, трети ме съжаляват, а някой просто си отиват. А аз пък им се сърдя и ме боли. И всички ние не сме истински в това. Защото ако бяхме истински щяхме просто да бъдем... и да нямаме нужда от определения за приятелство. Защото и то като любовта е нещо отвъд думите…

На всички вас приятели, които имате чувство, че съм си тръгнала, отдръпнала, променила – простете. Аз просто съм това, което съм. И то може и да не се вмества във вашата представа за мен. Затова или се откажете от нея (представата) или се откажете от мен. А аз ще продължа да търся своята истина по моя път. Защото открих за себе си, че самотата я няма, когато си готов да бъдеш със себе си. Обич

Да се наместиш в себе си

Вървя си протяжно по улицата, когато периферното ми зрение доловя крачещото до мен мое отражение във витрината на магазина. Спирам стреснато. Отдавна май не съм се гледала в огледало, защото едва се познах – качила съм бая килограми, нося някакви размъкнати, нетипично за мен широки дънки, потник, раница на гърба. В ръката си държа бутилка вода… В този момент отражението ми бива задминато от фигура на жена в костюм, държаща голяма чаша капучино, която отчетливо и ритмично почуква по паважа. Давам си сметка, че не мога да се позная, защото когато последно се срещах с огледалото изглеждах точно като тази жена – втален костюм, високи токове, бяла ризка, прическа, лек грим и задължителното капучино в ръка. Изглеждах точно така – в готовност, бърза, събрана.

А сега се виждам отпусната, нехайна… бавна. Давам си сметка, че в очите на света съм поредната жена в депресия, зарязала външния си вид. Изпитвам срам, събирам си образа, напъхвам се обратно, изправям гръб и с отчетлива крачка поемам към вкъщи. Там решавам да се напъхам в секси ролкичка, да си оправя косата, да сложа грим. Правя го. Срещам се отново с огледалото. Този път избухвам в смях – виждам себе си преди 20 години, ама с бръчки. Приличам на лудото Ленче.

Глупавото огледало ми се смее и то. Дразни ме. След това решавам, че не може да е по-силно от мен някакво си огледало. Изтривам грима, разрошвам си косата, напъхвам се в пижама на дракончета. Сядам на земята пред огледалото и му се плезя. Майната ти! Добре ми е. Оставам така. Усмивката бавно пропълзява по лицето ми.

Осъзнавам, че огледалото винаги е било за мен така търсената външна оценка, външен образ, как другите ме виждат. Преди да отида при другите питах огледалото. А от известно време то ми стана безразлично. Сякаш отлюспих от себе си нуждата да бъда харесвана.

Отново поглеждам лицето си и осъзнавам, че обичам всяка една бръчка по него, заигравам се с белите косъмчета в косата ми с нежността, с която галех бебешката косичка на сина ми, видях тялото си – несъвършено на вид и го прегърнах. Било толкова леко да обичаш себе си – ей така по пижама, без грим, без огледало, безусловно. Стана ми удобно вътре в мен. Уютно. Сгушено. Мисля, че се наместих...

За свободата да не бързаш

Една сериозна крачка по пътя ми – оттеглих се от професионалната си кариера. Като казвам това понякога се виждам през очите на близките си приятели, или поне част от тях. Виждам обичта им към мен и едновременно страха им, че промяната, за която говоря е нещо „лошо“, признак на някое заболяване или предвестник на нещастие.

„Реших да се откажа от страхотната си работа и кариера в името на това да търся себе си.“ - тази формулировка стряска най-много. Ако кажа, че искам да реализирам мечтата си да участвам в създаването на първото демократично училище това се смила по-лесно, когато споделя, че ще пиша книга, това също някак се преглътва, обаче като се заявя, че се оттеглям от корпоративния свят, защото имам нужда от свобода, от свеж въздух и от време за себе си и…… моментално виждам в погледа на събеседника ми приятел пламъка на спасителя… Започва да търси верния въпрос, с който да ме размисли, някаква стратегия, познавайки ме, която да даде ефект и аз да се вразумя… Вразумяване, звучи като врязване, нали? Да се врежеш в другия в името на разума…

Не беше лесно да отстоя това ми решение. На първо място не беше лесно пред себе си да събере сили да го поставя за обмисляне.

Ето това написах преди време, докато още обмислях стъпката:

„Бих се разбрала да съм нещастна, ако имах някоя ужасно скучна и досадна работа, с кофти началници, ниска заплата и неприятни колеги. Или поне едно от всичките… вместо това аз си обичам работата, харесва ми какво правя, интересно ми, работя с готини хора, с които сме в добри отношения, компанията за която работя се грижи за служителите си - никога не съм имала проблем да ползвам болничен, за да гледам сина си, да си тръгна по-рано, за да го заведа на лекар или да го взема с мен е офиса, ако се наложи. За капак на всичко взимам чудесна заплата. Ааааа и освен това, ако искам професионално развитие имам всички предпоставки да го реализирам.

Но….. не съм със себе си в това. Надпреварвам се с нещо, което дори не познавам. Не съм съзнателна в почти нищо, което ми се случва. Живея непрекъснато с усещането, че „животът ми ще започне някой ден в бъдещето, когато ми остане малко свободно време“.

Ставам в 6, правя упражнения, пия чай (или пък се успивам и се чувствам зле след това),  правя закуска, преглеждам си мейла, отговарям на съобщения, детето се събужда – гушкаме се, но следя часовника, закусваме, „Хайде, маме, хайде, че пак закъсняваме“, обличане, тичане по стълбите, връщам се за забравения ключ от колата, напъхваме се в автомобила, помислям си, че все някога трябва да го измия, давам газ, бибипкам на мотльото пред мен, който не вижда, че светофарът вече цели 2 секунди свети зелено, стигаме в кооператива (линк) , нямало мляко, търча до магазина, спъвам се в топка в двора, високите ми токове затъват, костюмът ми вече е в кал, псувам, тичам, оставям млякото, „Мамо, остани малко.“, „Не мога, маме, трябва да тичам.“, тичам, отново в колата, давам газ, минавам на жълто, изпреварвам от дясно, надпреварвам се с тъпака до мен, стигам в офиса, трескаво ровя за картата, няма, я изпразвам чантата, закъснявам, избиваме ме пот, намирам я, мия калта от обувките, принтя материали, влизам в среща…оказва се, че съм изпринтила грешните файлове… секунди, за да превключа и да говоря по работа… идва обяд, не обядвам, закъсняла съм и не ползвам обедна почивка, грабвам един кроасан и го ръфам пред компютъра като с чувство за вина влизам във ФБ, за да разбера има ли някоя криза в нашия родителски кооператив днес, която има нужда от спешно разрешаване, след това отново потъвам в работа. Телефонът ми звъни, но оставям за после, знам че не е служебно… става 5, поемам въздух и политам обратно, задръстване, минавам на жълто, закъснявам, карам и говоря по телефона, връщам пропуснатите обаждания, главата ми се пръска. Детето ми се хвърля на врата ми и казва „Мамо, моля те, нека поиграем на гоненица“, а аз имам сили само да се срутя някъде… „Моля те, мамо, моля те, моля те“…. И незнайно откъде намирам още мъничко сили за да подгоня него и останалите хлапета в двора….

Не помня какво ядох днес, не помня пих ли вода, не помня смях ли се… помня само, че бързах, много бързах и все закъснявах… Не изпитах удоволствие от нищо – дори от гушкането с детето ми, защото гледах часовника, да не говорим за гоненицата, от която помня само, че се опитвах да тичам с 8 см токове…

Една безумна надпревара с…..“

Ето тук ме сепна въпросът – „С какво се надпреварвам?“ Идея си нямам. Времето се е превърнало във висша ценност за мен и не понасям да ми го губят. Минутките са разграфени до съвършенство. На мен чак ми е непонятно как успявам в 24 часа да вместя всичко около себе си. И вечната банална фраза – „Сега нямам време за почивка, нямам време да ям супа за обяд, нямам време за себе си…После“

Мисля, че имах период в живота си, в който изпитвах удоволствие от това търчане и вечно бързане, в това да съм невероятна бъдейки навсякъде и бъдейки безупречна. Това, че успявах ми даваше адреналин, сила, караше ме да се чувствам „уоу“! Ама това беше преди, преди от мен да излезе един нов човек и да се захване да ми показва разни пътечки около мен.

Сега искам да ми е бавно, искам да изключа времето. 

И нямаше повече чудене. Решението беше тук и беше ясно и просто. Вече не работя.

От днес моето време не се мери в секунди, минути, часове и дни. От днес ще го меря в спомени, в красиви моменти, в моменти на релакс, на щастие, на оргазъм. И нека остарявам по това време, нека ставам все по-стара.

Искам да дишам осъзнато, искам да усещам дъжда, искам да прегръщам детето си без мисъл за това колко е часа… времето се оказа най-големия ми страх. Преследва ме цял живот, днес извоювам свободата си. Вече нехая за теб "време". Изключвам те.