Днес ставам на
36.
Преди се ужасявах
от старостта. От прошарените, оредели коси, треперещите пръсти, очите, плуващи
в тъга и спомени, потопени в едно „преди“, отишло си завинаги. Плашеше ме
уморената плът и безплътното тяло, сякаш бягащо от настоящия миг. Но най ме
беше страх, от това, че приемах старостта за безпътици, за място, в което няма
бъдеще, няма мечти, а копнежите са забравени.
Но това беше
преди. Преди животът да ми поднесе книги и филми, представящи друг поглед и
нюанс на старостта. Преди да срещна жени по-възрастни от мен с 20-30 години,
които със небрежен замах пренарисуваха образа на остаряването в моето съзнание.
Тези жени ме плениха не само с душевната си младост, с непоколебимата си страст
към живота и изгарящата си енергия. Завладя ме техния по детски истински смях, лудостта,
с която танцуват боси в тревата, смеят се, плачат, крещят. Цели парчета представи
насложени в мен се сринаха, докато наблюдавах как нито тялото, нито здравето са
функция на годините, а на духа, който човек носи в себе си. И остаряването е
красиво, когато духа в това тяло е млад, жив и влюбен в живота.
Днес ставам на
36. И обичам всеки свой бял косъм, всяка бръчица по лицето си, всяка следа от
раждането и кърменето на сина ни. Обичам и няколкото си нови килца, и набраздената
кожа на ръцете си.
Вече не се боря с
чуждите представи, не гоня чуждите очаквания. Не тичам след собствените си изисквания,
напъхани в „трябва“. Днес не смятам, че пълноценен означава забързан, не скачам
в чужди битки. Днес виждам повече красота и чувам повече музика. Смея се повече
и плача повече. Ядосвам се по-малко, но по-непосредствено. Днес съм по-близо до
детето в мен отколкото бях преди 10 години.
Обичам миналото
си, такова каквото е. Но не живея за него. Не страдам по него. Не ми липсва. Очаквам
бъдещето си с радост и вяра, че ще бъде усмихнато и пълно с хармония. Но не
живея и за него. Живея за днешния ден, за неговите изненади, страсти и вълнения.
Днес ставам на
36. И се чувствам млада. По-млада от всякога! :)
