Взимахме рейса от
Хладилника и се качвахме на Златните мостове. Оттам тръгвахме по пътеката към хижа
Еделвайс и към Конярника. Трябва да съм била на 5-6 години. Тези разходки са
най-силния и емоционално зареден спомен с баща ми.
Спомням си историите,
които ми разказваше, докато вървяхме, това, че спирахме често, за да ми покаже
някоя гъба, някой странен корен или маркировката на близкото дърво. Най-обичах,
когато имаше сняг. Тогава ме бутваше в някоя преспа, а смехът ми кънтеше в
боровите клони. Целех го със снежни топки, а той се правеше, че бяга от мен. Казваше
ми, че съм неговата гордост – истинско мече турист. Катерехме се по пътеката, а
когато стигнехме до хижата, сядахме на поляната, ядяхме сандвичи с лютеница и
пиехме чай от термоса. И до ден днешен сандвича с лютеница ми носи аромата на
онези дни, а чаят от термос насред снега топли сърцето ми по особен начин. Слизането
бе най-забавно, защото се спускахме със шейната по стръмните участъци на
пътеката. Спомням си ясно, как веднъж скочих сама на шейната и полетях надолу,
чувайки крясъците на баща ми да спра. После ми каза, че е мислел, че ще падна и
ще се ударя, а всъщност той самият бе паднал няколко пъти, опитвайки се да ме
догони. Тази история дълго предизвикваше смеха ни. Най-отбелязало се в сърцето ми
е как вървях по пътеката, а татко ме извика да се върна, за да ми покаже нещо.
Посочи ми почти замръзналия планински поток. От едната страна на моста водата
се промъкваше под снега, а тънък, издиплен в дантели лед се опитваше да превземе
нейния устрем. От другата страна на ледът бе победил. Над него имаше преспи
сняг и само глухо се чуваше как водата тече. Беше красиво, съвършено. Татко ми
каза да го снимам. Нямахме фотоапарат тогава. Затова той ме научи как мога и
без. Каза ми да погледна красотата, да отворя сърцето си и да запечатам там
спомена за нея. Снимах. И до ден днешен образът на този поток е с мен, в
най-дребни детайли. И до днес не пропускам да снимам със сърцето си красота.
Днес с моя
партньор и сина ни се качихме с колата до Златните мостове и въпреки, че имахме
набелязан друг маршрут, синът ни избра да тръгнем по пътеката към хижа
Еделвайс. Търкаляхме се в снега, с баща си се целеха със снежни топки. Когато
стигнахме хижата ядохме сандвичи с лютеница и пихме чай от термоса. На слизане
двамата се спускаха надолу с найлон. По едно време, на най-стръмния участък
малкият грабна найлона, хвърли се по корем и полетя с бясна скорост с главата
надолу. А баща му търчеше след него, пързаляйки се по леда, падаше
забележително и му крещеше да спре. А аз загубила всякакъв майчински страх се
превивах от смях. И когато ги настигнах бяха на едно мостче да гледат потока и
чух как му показва формите на леда и как реката сякаш я няма от едната страна
на моста, защото снега я е покрил. Снимаха с телефона.
Светът ми се
окъпа в сълзи. Сърцето ми се задави от обич. Светът се върти, времето минава,
събираме се и се разделяме, но ей такива малки, наглед незначителни моменти остават в нас
завинаги. За да се случат пак. И пак. И пак. И тогава никой не си е отишъл,
тогава всички сме заедно в този миг на безвремие. Над един мост в настоящето. Над
река, по която се носи минало и бъдеще само, за да ни напомни, колко е важно
сега.
