Довиждане Лято

Сърцето ми носи спомена за края на всяко мое лято. Помня детската тъга и соленината на сълзите ми, когато баща ми оставяше на входа на станцията куфарите и заедно отивахме до морето, за да потопим за последен път за годината краката си в него и да му кажем "Довиждане, море. Чао, лято". И до ден днешен все така се сбогувам с морето и лятото и очите ми все така се пълнят със сълзи.

Лятото никога не ми е било достатъчно. Идваше толкова досадно бавно, а веднъж настанило се бързаше да се шмугне в купчина изсъхнали листа, оставяйки след себе си само лек привкус на море, който обаче не се задъжаше дълго, тъй като есента бързаше да изпече своите червени чушки.

Тази година обаче за мен е различно. Лятото бе дълго, протяжно, лениво, щуро, детско, различно. И аз му се наситих. Пих от него на големи глътки, грабех без срам и вина горещ пясък, плувах в морета и язовири, посрещах изгреви и изпращах залези, гризях парчета узряла диня и нехаех. И ми стана чудно - хем чудесно, хем учудено - какво му беше различното на това лято.

Просто бе лято, което посветих на себе си. Грижих се за себе си. Чувах тялото си. Обичах се.

Разкарах фактора "време" от уравнението.  Не броях оставащите дни до края на почивката, до края на отпуската, до идването на есента. Просто бях, където бях, в точно този момент.

Не планирах. Не правех стратегически анализ, съпотавяйки ценовото равнище на хотела с вероятността за валежи, в условията на предварително дефиниран приятелски кръг. Оставях нещата да се случват и просто приемах каквото беше. И открих колко обичам дъжда.

Позволих и на хората до мен да имат своето лято, своите буреносни настроения, схлупени дни, щури идеи и неуморни игри. Не очаквах и не изисквах нищо - от другите и от себе си.

И просто бях. Живях. Присъствах. Гмурках се в мига и се наслаждавах. И днес - сита и сгряла се, скрила в килера един чувал спомени, усещания, вкусове и красоти, мога с усмивка и радост да кажа "Довиждане, море. Чао, лято!".  С радост посрещам пъстротата на есента.

Летните бури

Обичам летните бури. Обичам проливния дъжд, изсипал се непоканен на плажа, който бълбука в морето. Гмуркам се и водата облива света ми отвсякъде. Усещам едрите капки върху кожата си - удрят я, поят я, проникват през нея, просмукват се в душата ми и я измиват. Изчистват от мен натрупания прах и наслоените маски за пред сухичкия свят.

Обичам да гледам балончетата в локвите. Обичам да скачам в същите тези локви. Толкова силно, че пръските кал да рисуват лицето ми.

Обичам да усещам  бурния вятър, който завихря дъжда, брули мокрото ми тяло и ме кара да потръпвам. Но оставам в дъжда, като жадно цвете, ненаситно разтворило листата си.

Обичам да улавям с поглед светкавиците, разкъсващи пепелявите облаци и проникващи в морския хоризонт. Да чакам идещия гръм и да пускам звука да проникне през тялото ми, оставяйки след себе си ехо от тътен в сърцето ми.

Обичам и хладината на лекия, отминаващ дъждец, който лениво се сипе върху препилата земя, ей така, някак без да има значение.

Но най-обичам предусещането за слънце,  безцеремонно разкъсващо облаците и нахално спускащо своите лъчи. И аз, мокра и премръзнала, утолила жаждата на тялото и измила душата, лежа на пясъка. И усещам как слънцето ме докосва, стопля капките по мен и ги превръща в земен дъх. И душата ми разцъфва с дъгата.

На разсъмване

На разсъмване язовира още спи,

Завит в одеяло от бяло дихание

В тишината само вятърът песен мълви

Носейки борово, утринно, хладно ухание.

Високо там зелени борови иглички

Плетат воал от слънчеви лъчи

Сама съм, скрила се от всички

Сама с бутилка радост и пакет мечти.

Отпивам си усмивка и се сгушвам

Заровила ръце в мократа трева

прибирам се в мен и утро вдишвам

Съвсем сама съм, надвила всяка самота.