Моите обещания към мен самата за Новата година

Обещавам си бавност, грижа към всеки миг. Обещавам си да не допусна да бъда отново засмукана от невротичността на часовниковите стрелки. Да осъзнавам бързането, когато ме приклещи в ъгъла и да го обезоръжавам с малки глътки бавност или ако му се оставям да бъде осъзнато и избрано.

Обещавам си да продължа да виждам небето над сивите блокове, да се усмихвам на розовите облаци, да забелязвам преборилата се с паважа тревичка.

Обещавам да чувам тялото си, да го обичам и да се грижа за него. Едва през изминалата година наистина си дадох сметка, че аз освен ум съм и тяло. И че то досега е стояло свито и смачкано, напълно подчинено на ума ми, на егото, на неговите интелектуализации, норми, схващания и купища очаквания. Нечуто, неразбрано, необгрижено. И че толкова се е опитвало да ми говори това тяло, но аз не съм го разбирала. Обещавам си да продължа да му се доверявам, защото то носи в себе си една дълбока мъдрост, непозната за ума. Да не допускам умът ми да побеждава с фрази като „сега не му е времето“, „ще, но някой друг ден“, „няма време за супа“, „сънят е загуба на време“ и т.н. Обещавам си да продължа с йогата, със здравословното хранене, обещавам си да си давам почивка, когато тялото ми има нужда от такава.

Обещавам си любов. Обещавам си да спра да търся любовта към себе си през очите на другите. Обещавам да се отърва от тази уморителна нужда другите да ме одобрят, харесат, оценят. Обещавам си, че аз ще се харесвам, одобрявам, ценя. Обещавам да спра да чакам другите да ми дадат това, което си мисля, че ми се полага – любов, разбиране, подкрепа и да си го дам сама на себе си. Обещавам да давам любов, на хората, които са част от моя живот. Но тя да бъде любов без претенции, без очаквания, любов не „заради“, а „въпреки че“, не „ако“ и „когато“, а ей така просто и чисто.

Обещавам да приключа всички неща, които оставих отворени през изминалата година. Да се простя със счупените приятелства, да оставя каквото има нужда да си тръгне от моя живот. Да приема, че дори когато си обичал приятел през две трети от своя живот, понякога това може да свърши. Обещавам си да изплача болката си от това и да оставя сърцето си отворено за нови приятелства.

Обещавам през идната година да не трупам неизказани думи, ненужни вещи, омалели дрехи. Обещавам да се науча да събирам живота си в малко, но да живея с широки мечти.

Обещавам си да приема, че понякога ще ме е страх, че понякога ще се отказвам, че понякога ще ме боли. Да приема, че да си паднал е просто положение в пространството, а не мярка за човекостойност. И да си позволя да падам.

Но най-вече си обещавам да продължа да обичам себе си дори и да не изпълня нито едно от тези обещания през новата година. 

За тази Коледа!

Коледа!

Много години в живота ми наближаването на Коледата ме ужасяваше, уморяваше, натъжаваше. Това време, изпълнено с невротично обикаляне на магазините в последния възможен момент, налудничаво готвене, наблъскано в гъст график обикаляне на твърде отрупани маси, претенциозна лъскавост и натрапчива веселост предизвикваше у мен хронично разочарование. Чувството ми за празнота в тези „светли“ дни нито светещите лампички, нито опакованите в безброй десени подаръци, нито виенето на джингъл белс можеха да запълнят. Минеше ли средата на декември, макар и външно да го играех коледно развълнувана, всъщност нямах търпение цялата тази опакована в станиоли и претенции суетня да приключи по-бързо. О, колко обичах тишината на 1ви януари, когато всичко това оставаше зад гърба ми.

Четох, че това било синдрома на коледната депресия. Диагностицирах се още преди 20тина години и просто си живеех тази „болест“, криейки я и опитвайки външно да изглеждам "здраво окрилена“ по празниците, а вътрешно бленуваща най-после да свършат. Когато се роди сина ми се постегнах малко и реших в името на детето да взема да развия някаква любов към Коледа. Или поне реших да се опитам да му наредя картинка – елха, подаръци, коледни сладкиши… Трудна работа се оказа...

На тази Коледа ми се случи нещо. Днес се озовах в центъра на Коледния тайфун и открих, че съм си идеално щастлива. Чувствам се излекувана от коледната депресия. И не знам как и защо, но ето че за първи път от много, много години аз май истински се чувствам добре седнала до елхата, пиеща пунш и опаковаща подаръци. Може би се дължи на пунша или пък може би…. Може би все пак стават вълшебства.

И се чувам как, зареяла поглед в свещта си пожелавам да имам Коледата във всеки свой ден. Вечна Коледа, Дени!

Но не, чакайте! Не тази пощурялата, бързаща, купуваща, консумираща, истерично развълнувана, червено-златно-твърде-искряща Коледа! Не тази Коледа, изпълнена с нереалистични очаквания за постоянна веселост. Не тази Коледа, в която ако случайно си сдухан и не ти е вълшебно, то значи определено си депресиран. Не!

За една друга Коледа говоря. Тази, която ме намери днес. За Коледата по пижама на пода в хола, за ръфането на прегорели, зле изглеждащи коледни меденки, за детския смях, предизвикан от осъзнаването, че дядо Коледа явно е доста гладен щом е изял на мама сладките, които оставихме за него вечерта. За Коледата, в която имаш време да лежиш и гледаш как баща и син строят замък и тайно си делят шоколад. За Коледата, в която манджите прегарят, но това предизвиква само смях. За Коледата, в която не усещаш задължение да бъдеш безпределно щастлив, в която ти е удобно да поплачеш за хората, които ти липсват. Тази Коледа на простичко щастлие, в която седиш вътрешно усмихнат и способен да видиш, да чуеш и да прегърнеш хората, които обичаш. За бавната, непретенциозна и ненатрапчива коледа, тази, която не се нуждае от главни букви.

Тази коледа съм едно щастливо дете, намерило си своето вълшебство. Цял живот го търсих извън мен. Днес го намерих вътре в себе си.

Весела Коледа! Бъдете каквито сте, защото сте вълшебни такива! Намерите си вашата коледа с малки букви и я живейте всеки ден! 

А ако не ви се получава усмихнато днес, пийте коледен пунш!

Женското вдъхновение

В сезона на лампичките, джингъл белс и аромата на коледни сладки упорито се намества практиката да споделяме разни неща в списъци. Списъкът, който аз искам да споделя е много специален, много красив, много личен и най-вече съвършено истински.

Момичетата, които ме вдъхновяваха през изминалата година

Вдъхновението е като искра. Нещо в мен припламва, докосвайки се до душата на друг човек, било то чрез разговор с него или чрез неговото изкуство, чрез съвместни проекти, на чаша чай, след безброй години заедно или просто наблюдавайки го как живее. И в мен се запалва огън, който ме стопля и ми дава заряд да вървя по пътя си, знаейки, че не съм сама.

Нека ви разкажа за тези прекрасници в моя живот, които усетно или неусетно ме дариха с искрица от техния огън.

Ася, на 34. Творец до ядрото на всяка своя клетка. Вижда и създава красота във всичко, ей така с едно завъртане на четката, със залепено изрисувано бяло листче на стената, с кърваво червено платно, с коледни пуйки, родили се на салфетка. Познавам я от 21 години. Беше едно шарено, влюбено в залезите момиче. Днес си е същата. Някак матрицата не успя да я глътне или тя смело успя да избяга навреме. През тази година Ася превърна в реалност една своя мечта. Знаех за тази нейна мечта още преди да я видя оживяла, бях усетила и страха в главата й, и копнежа в сърцето й и онази сила, която извира от дълбокото на душата, когато сме по верния за нас път.  Така се вълнувах с нея, когато нейната Бяла лодка (http://www.lodkata.com/) отплава в безкрайното море. Стоях и аз с кърпичка на пристанището и махах с възторг.

И се вдъхнових! Вдъхнових се, че жените сме магьосници – ей така, неусетно, някъде между грижите за 3 –годишен, правенето на супа, пускането на пералня, четенето на книги, рисуването на картини, социални каузи и т.н. сме способни да измътим нещо красиво, нещо голямо, нещо, което се е родило в главите ни и е зависело само от нас, за да го види света. Ей така между другото – това е красотата, която спасява света.

Сиена, на 5. Тя в дива. Понякога е бавна и отнесена като нахранило се лениво лъвче. След това изведнъж съзира нещо, ловко прескача масата, покатерва се на плота и след секунди ръфа филия с лютеница. И с дяволита усмивка идва да те целуне с лютеницовата си уста. Недосегаема е за критика и наставления. Не се нуждае от одобрението на околните. Никога няма да я чуеш да каже „Виж ме“, защото знае, че просто няма как да не я видиш. Енергията й изпълва пространството и го променя, зарежда го. Може да рисува с часове и ако те види, че се стремиш да оцветяваш в линиите ти казва да рисуваш както искаш, а не както трябва. След това дълго размишляваш над това нейно изказване. След което изведнъж захвърля четките, свирва на момчета и ги отвлича да строят кораб към Африка в съседната стая. Свободата на духа в истинския му вид.

Маги, на 26. Преди време прочетох книгата на Александър Нийл, в която той разказва за училището Съмърхил (www.summerhillschool.co.uk), където децата растат в свобода, следвайки себе си и собствения си път, а възрастните там са в ролята на ментори, които подкрепят децата, вярват в тях и в тяхното право и компетентност да вземат решения за собствения си живот. Затваряйки книгата си помислих колко много имам нужда да срещна човек, който може да бъде такъв ментор, който не просто вярва, но живее тази свобода на духа и с който да запалим искра за създаването на такова училище в България. Два дни по-късно Маги прочела блога ми и се свърза с мен. Тя е учител, писател, майка. Тя е млада, умна, красива, силна, устремена. Тя е учителя на бъдещето, носеща в себе си призванието да отстоява правото на децата да бъдат свободни, да правят своите избори и да следват себе си. За мен тя е вдъхновението, че когато човек носи в себе си вярата в свободата и доверието в детето, никой и нищо не може да го спре по пътя.

Момичетата от града, от 5 до 85. (www.momichetataotgrada.com) Те са красиви, свежи, вълнуващи, интригуващи, различни, мечтателни, оптимистични, цветни. През тази година на сайта на Момичетата аз за първи път видях до името ми да пише Автор. И това ми даде кураж да споделям и пиша. Не защото имам стил, нито пък защото ще кажа нещо, което досега не е казвано. Пиша и съм вдъхновена, че съм част от екипа на Момичетата защото вярвам, че ние жените притежаваме една вълшебна сила – да се намираме, да си помагаме, да си даваме една невидима подкрепа точно в момент на нужда, на болка, на страх. Или да празнуваме живота, да го танцуваме, да му се смеем. Вие всички сте вдъхновение!

Женската енергия е в красотата, осъзнатостта, свободата на духа, доверието в себе си и в това да сме заедно. Благодаря ви вдъхновяващи момичета! Вие ме дарявате с всичко това.

За танца и душата

В моя живот през едни единадесет години вечерите, мислите, мечтите, емоциите и чувствата ми бяха пленени от танца. Тренирах, по-късно и преподавах спортни танци.  Ходех по-рано в танцовата зала, когато нямаше никой. Пусках музиката и танцувах. Танцувах болката си, танцувах любовта си, танцувах всички онези чувства, които бушуваха в младежката ми душа. Танцът ми даваше онази опора, която ми липсваше в живота, хранеше ме с любов към мен самата, усмихваше ме. Беше невидимия, безусловния приятел, който ми даваше чувство за заземеност, за корени.

Тогава не си давах сметка, че танцуването бе моята терапия. Когато някой влезеше в залата аз изключвах душата си и продължавах с другото танцуване – това, което изисква точно определени стъпки, добра техника и силно представяне пред публиката… Публиката, ех тази публика. Тя ме уморяваше, объркваше. Критичният ми ум бързо схвана, че никога няма да бъде невероятна танцьорка, пак, той - умът ми превърна танца от опора в уморителна битка – да бъда оценена, да бъда харесана, да бъда успешна. Докато един ден не влезнах отново в залата и не открих, че не изпитвам удоволствие да съм там. И скъсах с танца – ей така изведнъж. Спрях да танцувам. Забраних си да чувствам изгарящата болка на скованото тяло, което имаше нужда да преживява танца, забраних си да чувам душата си, която стенеше, че има нужда да се излее в движение. Скъсването ми с танца ме откъсна от телесното, а отдалечаването от тялото затръшна вратата към душата ми. Така живях едни следващи 11 години.

Днес влязох в една танцова зала. Този път нямах нужда да бъда сама. Не позволих на ума ми да ръководи процеса, заглуших притесненията си, че не изглеждам добре, че съм качила килограми, че ще е нелепо в очите на другите просто така да си танцувам. Чух тези мисли, признах ги и ги пратих да си ходят. Оставих се на танца. Пуснах контрола на ума и позволих на душата ми да се излее в движението на тялото. Останала без дъх седнах на земята и почувствах, че отново пуснах корени, че връзката ми с танца, която се бях опитала да скъсам винаги е била жива. А то, тялото – помни!

Това споделяне бе, за да създам пространство за един съвет:

Танцувайте! Без значение на колко сте години, как изглеждате, къде се намирате. Забравете, че танцът изисква да владееш сложни стъпки и техника. Не се страхувайте, доверете се.

Танцувайте! Танцът е изкуство, а творецът – той не твори за другите. Творецът създава изкуство, за да нахрани душата си. Забравете за другите – танцувайте за себе си!

Танцувайте! Танцът е най-прекия път да свържеш тялото с душата. Стига да успееш да изключиш ума, да спуснеш завесата и да забравиш за публиката. Истинското танцуване е именно процеса на освобождаване, на пускане на контрола, на превключването на честотата на сърцето, не на ума. В танца няма мисъл, има само експресия на чувствата.

Танцувайте! Защото няма по-красив начин да излекувате душата си!

За знаците по пътя…

Мисля си, че за да вървим без да се загубваме по собствения си, отредения ни път, в определени моменти от живота ни някакви странни стечения на обстоятелствата ни дават знаци, на пръв поглед незначителни - случайно прочетена книга, среща с човек, попадане на някое място и разни такива събития. И ако успеем да уловим и да се доверим на едно вътрешно гласче, което ни нашепва, че това е важно за нас, то тези събития се превръщат в навигационни табели, които следват една след друга и ни превеждат през храсталаците по нашия житейски път.

Когато бях на 19 години един случаен познат четеше една книга, която ми се стори интересна и я взех назаем.. После загубихме връзка и книгата остана у мен. Книгата се казва „Източно тяло, западен ум“ на Енодия Джудит. Помня, че много ме заинтригува тогава. В следващите години много пъти я отварях, препрочитах, давах я на приятели, връщаше се при мен, отново я разлиствах. Днес, 16 години по-късно същата тази книга, подчертана, омачкана, с разлепени страници и петна от кафе, в окаяно-очарователен от четене вид е в препоръчителната литература за изпита ми по Динамична психология. И тази нощ я препрочетох отново, изпитвайки почти майчинско към себе си умиление да си чета бележки, които съм писала преди 16 години, опитите ми да анализирам същите тези черти на характера си, които и днес ме човъркат и да се питам какво ги е породило. И някак се почувствах напълно уверена, че този път съм разпознала знаците, че съм последвала онова вътрешно гласче на интуицията и че съм на прав път.