Размисли от реката

„Животът е непрестанна борба.“ – дрън, дрън. Не знам кой объркан и нещастен човек е пуснал този слух и как той се е превърнал в досадно клише. Знам обаче, че от деца настойчиво ни се втълпява, че животът е тегав и спасение хич и от никъде не дебне, ами борба му е майката.

Аз като един примерен човек също си живях така едни 35 години напълно вярвайки, че трябва да се боря със зъби и нокти да постигам, успявам, реализирам, обичам, бъда обичана, раждам, родителствам. Даже май забавлението ми изискваше борба. Борба ви казвам, та пот да се лее. Имаше редки моменти, в които случайно изпадах в просветление някакво или пък алкохолно опиянение и започвах да мрънкам колко ми е омръзнало все с нещо да се боря, колко съм уморена от таз „борбъ“ и не може ли някак лесно да ми се случват нещата… Обаче тогава веднага се намираше някой удобно настанил се до мен мъдрец, който с наставнически тон да ми каже „ Еееее, така е, пиле, животът е труден. Ако искаш да си щастлива ще трябва да се бориш за щастието, ще трябва да си проправяш път през препятствията. Не е лесно, ама това е животът – борба! Ти си силна, обаче, ще се справиш!“ И аз така, нагълтала се с поредната доза мъдрост и хапче утвърждение зарязвах самосъжалението и се мятах „у боя“.

Да, ама не! Пиша това, докато седя на един камък, по средата на един пълноводен планински поток, в една борова гора. И гледам я аз тази вода как преобръща и прегръща камъните, шмугва се между тях, провира се, прескача ги. Ту е бавна, ту застива, ту се втурва бясно надолу. Тече. Гледам и камъните – застинали, потопени, мокри, зеленясали, искрящи, някой смушени, други нахално вирещи се над водата. Някои я спират водата, други я изпровождат, някои играят с бързея, други наблюдават на припек. Това е реката, тече си. И знаете ли – няма борба! Водата не се бори с камъка, камъка не се противопоставя на водата. Те просто са. И ако се вгледаме в природата, ама истински се вгледаме с отворени не само очи, но и души ще видим, че нищо в природата не се бори с живота, а просто го живее, следва, приема.

Та на този някой, който е пуснал слуха, че животът е борба искам да му кажа какво най-сетне проумях. Грешиш, човече! Животът не е борба – животът е удоволствие, животът е болка, животът е любов, животът е приемане, животът е простота. Животът не е нещо сложно, той е прост, само дето ние го усложняваме, защото ни е страх да го живеем. А ако нещо се случва много трудно, ако спрем да изпитваме удоволствие от това, което правим, ако ни става все по-тясно, все по-неудобно, ами значи това нещо не трябва да стане. Значи или не му е времето, или не му е мястото, или не е за нас, или не ни води по нашия път.

Сега сигурно ще ми кажеш, че то така излиза, че трябва да се примиряваме, вместо да се борим. Ами не, изобщо не е това. Ако нещо не ни харесва можем да променяме, но процеса на промяна трябва да ни носи удоволствие, а не от него да ни става още по-некомфортно. Усилието е хубаво нещо, но то не е борба само по себе си. Борбата е тогава, когато има усилие, но няма удоволствие. А когато усилието върви заедно с удоволствието – това е игра. Така че аз открих за себе си и реших да пробвам да пусна аз пък този слух – животът е игра - игра, която се играе лесно, когато се играе с удоволствие.

Да живеем страстта си

Беглика фест 2014… Много спомени, звуци, усещания, размишления и поглъщащи мисълта гледки… Тръгнах си с една торба усмивки и с една мечта на рамо…

В съботната вечер попаднах точно пред сцената, когато там се появиха Balkan Khans (http://balkankhans.wordpress.com/balkan-khans/). Никога не ги бях слушала на живо и реших да остана да послушам. Емоционалния заряд, който събрах през следващия един час е нещо, за което искам да ви разкажа. Гледаш ги – 4ма души на сцената сякаш от различни вселени, а когато засвирят заедно се ражда вселена – една плътна, хармонична, съвършена нова вселена. Невероятни! Усещах как музиката преминава през ушите ми, спуска се през гърлото, танцува в стомаха ми, навлиза в костите и кара тялото ми да се движи. Гледах ги. Имаше нещо, което създаваше тази енергия, търсех го, мислих къде ли е. И тогава видях очите им. Те светеха, блестяха, танцуваха. Всеки от тях присъстваше – точно там, точно в този миг, с цялата си душа. Те създаваха всеки един звук с любов, с отдаване, с пламък. Те живееха страстта си… И виждайки очите им, усещах магията на това да правиш каквото правиш с неподправена, дълбока, гореща любов. Със страст.

И точно там, точно в тези звуци, заобиколена от познато непознати танцуващи хора се запитах – какъв ли би бил този свят, ако всички живеехме страстта си, ако правехме точно това, което обичаме и за което горим?

Светът някак някога много се е объркал – повярвал е, че може да се живее без страст. И ние живеем, вярвайки в една лъжа. Живеем безстрастно, увехнало, сиво, работим с досада и чакаме. Чакаме редките моменти, когато да си откраднем малко време и пространство, за да се посветим на страстта си, да си дадем една доза живот преди отново да се напъхаме с безстрастното. Светът някога, незнайно как се е объркал, много.

Днес имам мечта. Мечтая си всеки един човек да открие своята страст и да я живее. Ама не утре, някой ден, когато остане време, място, пари. Не! Да я живее днес, сега, точно в този миг, във всеки миг, да изтъче живота си с тази страст, да я зашие в деня си. Познаваме я тази страст, всеки от нас я носи. Тя е била винаги там и ще си остане с нас. Тя е онзи пламък, който тлее, но е готов да се разгори, ако само му дадем малко въздух.

Тази страст кара очите да горят, да се окъпват с един завладяващ блясък и да омайват. Забравили ли сте този блясък? Вижте някой виртуозен музикант, докато се е слял с музика, вижте художника, който размахва четката, вижте математика, който решава някоя сложна задача или спортистът, който подобрява личния си рекорд. Вижте готвача, който слага щипка розмарин в яденето, танцьора, който овладява звук и въздух в тялото си, писателя, който не може да накара мисълта да изчака пръстите да я запишат… Или пък вижте някое дете, което прескача пръскачката с вода на двора… Да гориш в това, което правиш. Мисля си, че трябва да има Световен ден на вътрешната страст и всеки на този ден да почита себе си и да прави точно това, което душата му копнее. Защото тази страст, това щастие е заразно и как мечтая да стане епидемия…

Моля ви, хора, да поровим в себе си и да намерим онова пламъче, което гори вътре. Да потърсим онази страст, онази сила в нас, която имаме да дадем на света. И нека поне за миг, поне за ден или поне завинаги  да повярваме, че това е животът, който ни е отреден – да живеем страстта си, да горим в нея и да блестят очите ни. А сега си представете един свят, пълен с щастливи хора, с блеснали очи, творящи живот…

Да се загубиш в ролята на Майка

Тя е красива, умна, забавна жена на 35. Майка. И е прекрасна в тази роля – нежна, мека, топла, всеотдайна, шептяща. Способна да говори в дълбокото с някого и едновременно с това да намира загубена топка, да прошепва нещо, да се усмихва подкрепящо. А той е двугодишен чаровник, с буден поглед и неспирна енергия. Гледам ги отстрани и си мисля, че това е една нежна хармония между две души, вибриращи в пълно доверие една към друга. Иска ми се тя да може да се види през моите очи.

Тя говори. Казва ми как всъщност е ужасна със сина си. Случвало се да му се разкрещи. Веднъж даже го ударила! Понякога не го чувала, когато нещо й казва, а вчера даже заспала преди него. Гледа го сама, таткото ту го има, ту го няма. Никой не й помага. Не изглежда изморена обаче, поне не докато се прави на мечка и се придвижва на четири крака през поляната, ръмжейки. Опитвам се да я накарам да чуе какво говорят другите майка на площадката на децата си – „Не те ли срам, ма, пикла тригодишна?!“, „Ставай, ставай нищо ти няма, така е като си смотан“, шамари, заплахи, … обичайния майчински репертоар по този тип места. На този фон тя е ангел, искаше ми се поне за миг да осъзнае колко прекрасна майка е всъщност.  

Но тя не чува това. Чува само собствения си глас, който е остър, необичащ се, обиждащ, отхвърлящ. Тогава си дадох сметка, че тя е напълно загубила себе си, влизайки в ролята на майка. И сега осъзнава това и сякаш намразва Майката, но и не може да я пусне, защото отвъд тази роля не намира нищо. Захваща се за камъни от сорта на „не мога“ и „няма как“, които я потапят още повече. Иска да го пусне, иска да се отдели от сина си поне малко, поне да вдиша за малко въздух сама, да остане със себе си, но се страхува. Казва, че я е страх за него, но всъщност се страхува за себе си. Толкова познат сценарии…

Когато родиш дете изведнъж попадаш в една напълно нова роля, сякаш се раждаш отново. И тази роля е толкова обсебваща, толкова изпълваща и плътна, че изоставяш старите си роли на жена, любовница, хлапе, откривател, приятелка, артист или каквото там те е определяло най-добре и се потапяш в един нов свят, миришещ на мляко, опакован в памперси, свят напълно самодостатъчен си и толкова нежен, мекичък, личен. В началото така е добре - природата го е измислила, бебето се нуждае от майката толкова много, че за да пести енергия тя изоставя всички други свои роли. Но после бавно, малко по-малко е нужно да си ги намира отново, да ги преоткрива през своите нови очи, да намира нови роли, но просто малко по-малко ролята на майка да не бъде единствената. В противен случай се загубва в нея.

Гледам я как спокойно обяснява за десети път защо сега няма да скача с него на батута и толкова ясно виждам колко много тя се нуждае от един ден в тишина, във време за себе си, в ароматна вана или хубава книжка. Има нужда да си сготви нещо само за себе си, да си пусне любимата музика, да си подреди масата и да се нахрани сама. И може би няма нужда от старите си роли. Много е вероятно ако опита да излезе на бар със старите си приятелки без деца да се почувства не съвсем на място. Или пък съвсем на място, знам ли. Но за мен се оказа, че бягането назад към старите роли не ми хареса, не се намерих там, напротив. И беше страшничко в нищото, защото хем си дадох пространство, хем не знаех какво да го правя. И тогава започнах да откривам новите неща за мен, нови хобита, нови интереси, нови приятелства.

Помня обаче, че се оказва доста трудно да оставиш тази така всепоглъщаща роля на майката, Тя така дълбоко се е загнездила, че когато отчупиш дори малко парче зейва дълбока празнота. И идва паниката. „Коя съм аз? Майка, да, но и какво друго?“ И тук е моментът, в който ако просто постоим в тази празнота се отваря едно ново пространство вътре в нас. И там можем да видим душата си, можем да видим себе си така както никога досега. И да се погрижим за себе си. Със същата любов, с която се грижим за детето си.

Това беше един от най-големите ми уроци – че за да бъда добра майка на сина ми трябва да бъда добра майка и на себе си. Че ако не храня себе си, няма как да нахраня и него – буквално и преносно. Че ако не се грижа за себе си не се грижа и за него.

Гледах тази прекрасна майка и не знаех какъв съвет да й дам и да й давам ли изобщо. 

Единственото, което успях да й кажа бе: „Погледни го, той те обожава. И той знае защо те обича така.  Обичай се и ти. Бъди прекрасна за себе си, както си и за него.“

След това се прибрах вкъщи и си направих салата. Пих чай.  Четох. Поспах. Погрижих се за себе си и след това бях готова да бъда най-добрата майка за сина ми. 

По пътя през къмпинга, парите и свободата

Гора. Сянка. В далечината проблясва парченце море. Пропяват вълните. Оглеждам се и се усмихвам на разхвърляните наоколо като шарени мъниста палатки. Отпивам мента с тоник и лед. По тревата около мен са заспали деца, безразборно оплели крачета. Едно тримесечно бебе гука на листата от люлката си, закачена на дървото. Някой нехайно подрънква на китара. На газовия котлон се вари кафе.

Оживявам. Сякаш едно диво дете вътре в мен се пробужда. Оглежда се и започва да си спомня един живот от преди. Усещам солта по кожата си и я облизвам. Имам вкус на море. ПО краката ми има пясък. Дивото дете поисква да легне на земята и го следвам. Дишам в едно със земята, заровила пръсти в нея. Жива съм. Тук съм. Щастие.

Някой казват, че къмпингуването е любов за цял живот. И макар аз с нежност да си спомням едно лятото преди 20 години на Арапя, честно казано не вярвах сега подобно преживяване да ме грабне особено. А се оказах запленена. И по един неочакван и лесен начин тази една седмица в Крапец на къмпинг, докато лежах на хамака на бара и пиех бира, успя да разплете един доста заплетен възел вътре в мен – възела на парите.

Живях целия си съзнателен живот досега, изхождайки от мисълта, че парите са средство за постигане на свобода. Вярвах, че да имаш достатъчно пари означава да можеш да влезеш в магазина и да пазаруваш това, което ти харесва без значение колко струва, да можеш да отидеш на почивка на красиво място, в хубав хотел, да си позволяваш да се храниш на ресторант, защо не и всеки ден, да си купуваш дрехите, които харесваш, дори, когато цената им е нереална и да приемаш това като начин да поглезиш себе си. Наистина мислех, че парите са свобода.

Също така виждах в парите сигурност, опора, убежище, което може да те спаси от някоя ненадейна беда, болест, бедствие. Или ако не може да те спаси, поне може да ти помогне.

Парите за мен бяха и средство за независимост. Не зависех от никого, не се налагаше да искам помощ, да моля за нещо, защото каквото ми трябваше – купувах си го.

Парите за мен бяха и сякаш оценка за стойността ми, тази моята стойност, човешката. Сякаш колкото повече пари получавах, толкова повече струвах за себе си.

И всъщност по стечение на обстоятелствата или благоразположение на звездите, парите винаги сравнително лесно са идвали в моя живот. И точно заради това неусетно изградих един затвор, в което доброволно се напъхах. И не само това, ами и с неистов ентусиазъм продължавах да създавам нови и нови тухли, за да му вдигам стените. Кой затвор ли? Затворът на финансовото благополучие. Малко по-малко започнах да предпочитам все по-скъпи и скъпи хотели, почивки all inclusive, маркови дрехи, нехаех за цени, отказвах да си взимам карти за отстъпка в магазина… Следвайки моделът на мислене, на когото робувах, повечето пари трябваше да ме накарат да се чувствам все по-свободна, по-сигурна, по-независима и повече себе си. Но се случи точно обратното.

Парите ми отнеха свободата, защото за да ги имам продадох именно свободното си време. А без свободно време нямаше кога да мечтая. Зарязах мечтите си, предадох идеите си, защото мислех, че няма кой да ги купи тях. Други неща се търсеха мислех. Така че по-свободна определено не станах.

По-сигурна? Вярно, когато се разболеех тичах веднага към най-луксозната болница, плащах си за прегледи при най-добрите лекари, купувах най-скъпите лекарства. Но всъщност се чувствах все по-несигурна, защото подсъзнателно знаех, че не лекарства ми трябват. Имах нужда от нов тип грижа за себе си, а за нея не трябваха пари. Трябваше осъзнатост и лично време, а тях нали ги бях продала… Така че и по-сигурна определено не бях.

И независима не станах изкарвайки все повече пари. Напротив – зависимостта ми от другите, от притежанието, от самите пари ставаше все по-силна и натрапчива. Защото с нея заглушавах празнотата в мен. И така тухла след тухла затворът ми ставаше все по-висок, а дивото дете в мен агонизираше.

Не че докато лежах в палатката изведнъж ме удари гръм и от утре отивам да живея в гората и да ям коренчета. Не че сакън повече никога няма да отида на хотел, да си купя скъпи обувки или да ям в готин ресторант. Ще го правя разбира се, само че няма да очаквам, че това ме прави свободна. Няма да имам нужда от парите, за да съм щастлива със себе си. Защото осъзнах, че именно там, където парите не са фактор се е скрила простотата. Там е безвремието, в което имаш пространство да чуеш дъха си. Там е пространството за душата, в което забравяш за обществените рамки и просто си. И точно там е свободата.

Или едно обобщение от 4-годишния ми син в отговор на въпроса къде му харесва повече – на хотел или на палатка.

-      „ И на двете места ми харесва. По ми е добре да заспивам в хотел, но ми е много по-хубаво да се събуждам в палатката. Защото трябва само да отворя ципа и съм навън. Всъщност няма значение къде съм, стига да мога да си играя когато и където си искам“

Урок по свобода за възрастни… :)