Един разговор за самба, смъртта и гледането на футбол

Чудите се какво общо би могло да има между тези неща, нали? И аз не съм подозирала, че могат да се поберат в 10 минутен разговор. И то с 4 годишен човек.

Преди години преподавах спортни танци, след това спрях и в съзнанието ми замръзна спомена за залата, пълна с танцуващи деца. Днес заведох сина ми на тренировка по танци при същите тези деца и умът ми не можеше да възприеме, че онова малко момченце, което някога учех как да танцува самба днес е красив млад мъж. И днес учеше моя син да танцува самба. Май за първи път си дадох сметка, че са минали 12 години, откакто се сбогувах с танцовата зала. 

След тренировката в колата слушах сина ми, който възторжено ми обясняваше за самбата.

-          - Знаеш ли мамо, самбата е един танц, където стъпваш напред назад и се клатиш. 

 -          - Знам, знам, аз нали съм танцувала…

-          - Не бе, мамо, не знаеш. Този танц днес го учихме и стъпваш напред и назад…

-          - Хубаво де, ти днес го научи, но аз ехеее преди колко време съм го танцувала. И аз ги знам тези стъпки.

Мълчание… След това „фрас“:

-         -  Не, не ги знаеш. Никога не съм те виждал да ги танцуваш!

Факт. Не ме е виждал. Желязна логика.

-         -  Но знаеш ли, мамо, не се натъжавай, аз ще те науча. Баткото ми показа как и аз ще покажа на теб.

     Чувствам се недооценена.

-         -  Виж сега, маменце, ти знаеш ли, че преди години, когато този батко беше дете аз съм го учила на самба, така както той те учи теб днес.

     Пак мълчание. Страх ме е вече какво ще последва. Не закъсня

-          - Мамоооо – плачещ простена  Дарко,-  мамо, ти толкова ли си стара?!

     Ейййййй, добре, че бях спряла на светофар!

-          - Стара?! Защо да съм стара? Това пък сега откъде дойде?

-          - Ами щом си била голяма, когато баткото е бил дете, а той сега е голям, значи ти си стара.

След което дарко избухна в силен плач. Какво ставаше, по дяволите?!

-          - Ехо, стана ти мъчно, обаче не разбрах какво стана. Обясни ми.

А отзад се чува само хлипане.

-          - Мамо, не искам да умираш.

-         -  Защо мислиш, че ще умирам, защото съм стара ли?

-          - Даааааааааа - ревът става все по-неутешим

-         -  И плачеш, защото те е страх, че ще умра

-         -  Даааааааааааа

Такааааа... Знаех, че ще дойде момент да си говорим за смъртта, но не и че ще бъде след урок по танци, насред задръстване. Осъзнавам че това, което сега ще кажа е важно. Страхът от смъртта е нещо, което предопределя толкова много наши мисли, чувства, страхове, действия и бездействия. Вкоренил се във всяка наша мисъл, осъзнато или не.

-          - Дарко, знаеш ли повечето хора ги е страх от смъртта. Това е нормално, човешко е. Мисля, че и мен ме беше страх когато бях дете

-          - А сега?

-         -  Сега не ме е страх. Сега вярвам, че умирането е само началото, а не края.

-          - Но аз искам да си винаги моя майкааааааа...

-          - О, това мога да ти обещая. Дори и да умра пак ще бъде твоя майка.

-         -  Но няма да те има.

-          - Ако умра, което повярвай ми хич не мисля да правя скоро, ще се родя отново в нещо друго и пак ще бъда с теб. Ще се превърна във вятър, в дъжда, в цвете или пък в котка… (сигурна съм, че ще се преродя в котка).

-          - Уаааааааа – детето вече плаче неутешимо

-          - Ехооо, какво се случва? Какво усещаш?

-          - Не искам да имам майка коткаааааа. Котките пишкат навсякъде и миришат!

Сега пък и претенции.

-          - Добре, специално за теб ще се преродя в куче.

Плачът спря. Все едно спря крана със сълзите. Когато проговори тонът му беше делови.

-          - Не, и куче не ми харесва. Можеш ли да се превърнеш в рибка? Те само си плуват и не ме дразнят.

Страхотно. Рибка в аквариум. Вече ме хвана страх от смъртта при тази перспектива.

-          - Добре, добре, разбрахме се. Ще се преродя в рибка. - вече определено искам да сменим разговора.

-          - Ама да си червена!

-          - Добре, червена. Само исках да ти кажа, че много те обича…

-         -  Пишка ми се. Карай по-бързо.

   

     Прекрасно, Пишка му се. А аз се виждам като гупа. Стара червена гупа.

- Интересно си поговорихме – продумвам най-после аз

- Ъхъ. Това е защото съм умен.

- Ъхъ.

- И ще стана още по-умен. Защото ще гледам мач!

- А?

- Тати е умен, нали?

-Да, много е умен. И?

- Той е умен и той много гледа мачове. Значи като гледаш мач, ставаш умен. И аз ще гледам мачове вече. А ти никога не гледаш…

Дотук бях с този разговор. Стара, глупава червена гупа. 

Моля ви, по-ведро!

Все по-трудно ми е да понасям вечно недоволните хора. Сещате ли се? Тези, на които супата никога не им достатъчно топла или пък е твърде гореща. Или пък тези, които пият трета ракия и имат една торба доводи „защо тази шибана държава никога няма да се оправи“. Има ги навсякъде, в различни роли, на всевъзможни места. Социален статус, образование, възраст – нищо не е определящо. Свързва ги само едно – тъмно сивите краски, в които виждат света. И огромното им удоволствие да омазват всичко наоколо със същия сивкав прах. И физиономията им с дъх на лимон. Когато захапят нещо, заради което да се оплакват то винаги е трагично и непоправимо. И със сигурност няма смисъл да се опитвате да им давате някаква по-ведра гледна точка. 

Спрете се, бе хора! Спрете се да сеете тази зараза, чиито основни симптоми са първоначален силен гняв, последван от апатия, често има фатални последствия за душата. Остро заразно!

Аз не съм някакъв заклет оптимист или от онези хора, които ходят в калта, но с бели сандалки и сякаш не я забелязват. Виждам я калта, виждам го и сивото, ама като не ми харесва си обувам гумените ботуши и си подскачам в калта, или пък се хващам да я чистя, а ако е ужасно много си търся други ентусиасти да чистим заедно.  Това, което правя, когато се уловя, че нещо в света ми ми стиска гърлото е: сядам, взимам си тефтера, разписвам си възможните сценарии и действам. Не мрънкам, не се оплаквам, не се самосъжалявам. Мисля и се задействам – колкото мога и както мога.

Какви сценарии ли? Ами простички са. Наричам си ги трите "П" варианта.

Когато съм някъде, където нещо не ми харесва мога да:

1)  Променям 

Не , не ми казвайте, че от вас нищо не зависи. Зависи от всеки, ама от абсолютно всеки. И ако ви боли по някоя тема, запретвате ръкави и търсите с какво можете да побутнете промяната, да я инициирате, да я подпомогнете или дори само да разкажете идеята си на други хора, които могат пък да се окажат верните, които да я случат.

2) Приемам

Ако не ми се променя, приемам! Сядам, ровичкам в себе си, за да разбера колко нехаресването ми е автентично, търся причините и ако имам как си променям гледната точка, така че да ми стане шаренко и удобно.

3) Потеглям

Ако нямам сили да променям или не мога да приема – тръгвам си! Да, точно така – тръгвам си. Няма значение дали става въпрос за приятелство, работа, къде живея или пък става въпрос за някоя дълбоко отпечатала се в сърцето ми мечта.

И преди да отписвате държавата и изобщо целия свят си спомнете, че промяната започва отвътре. Първо погледне себе си и вижте дали нещата срещу които мрънкате не ги храните и вие по някакъв начин.

Да живееш в неудовлетворение е хабящо, изсмукващо, разболяващо. Да виждаш проблема и да си седиш нещастен насред него без да помръдваш е по-трудно, отколкото да се задвижиш. Така че, моля ви мили мрънкащи и недоволни хора – оставете песимизма си и опитайте да посадите едно цвете – вашето цвете - в себе си. Хранете го с малка доза оптимизъм всеки ден и когато го видите разцъфнало се огледайте. Сигурна съм, че целия ви свят ще се е променил към по-шарено. И ще се усмихвате…

Нищо лично

Интересно ми стана как уча уроците в живота си. Очевидно училището на живота не е като традиционното училище, защото там бях добра ученичка, а в житейски план хич не се чувствам така. Животът ми се опитва да ме научи нещо от много време, но аз все се измъквам, бягам от час, блея през прозореца. В началото започна да ме побутва лекичко, след това по-силно, последваха няколко шамарчета, докато наскоро отнесох и един як шут в задника. И пак се хващам как съм готова да заобиколя случилото се, да неглижирам,

само и само да не науча това, което ми се поднася. Но докога така? И какво следва, ако отново предпочета да не разбера? Май не е предвиден поправителен.

Поне мисля, че знам какво е заглавието на урока ми. И то е „Отстояване на личните граници“. Откакто започнах да се опитвам да сложа границата там, където чувствам, че някой е навлезнал в личното ми пространство, настъпил ме е по мазола и вербално или с действия е  погазил някоя ценност, която се е подредила високо в ценностната ми система, оттогава осъзнах, че моделът ми на поведения е сбъркан. И животът се опитва да ме научи да се справя с това като непрестанно ме поставя в подобни ситуации.

Какво правя ли? Споря. Гневя се. А после си тръгвам. За съжаление в нито една стъпка от този процес не се чувствам добре. И още по-дразнещо е, че накрая си отнасям квалификации за мен от сорта на недиалогична, авторитарна, избухлива, неприемаща, човек, с който не може да се води разговор, вулканично изригваща, сприхава и т.н. и т.н. Защо се случва това се запитах? Оказа се, че се гневя тогава, когато човекът, който гази по ценностите ми е в моето житейско пространство, когато по някакъв начин участва в живота ми, пък макар и когато е извън графата „Близки хора“. Когато ми се налага да се съобразявам с него по някакъв начин. И тогава започвам да споря, с надежда да го променя, да се гневя, когато осъзная, че това няма как да стане и накрая си тръгвам. От какво си тръгвам обаче? От мястото, където трябва да сложа личната си граница. Бягам, защото не събирам сили да се отстоявам. А няма нужда да се хабя да споря и да се гневя на хората, които имат други ценности и разбирания за живота. Просто има нужда да сложа границата в моя живот там, че те да не бъдат част от него.

Мисля, че още не съм прочела целия учебник, но домашното дотук си го написах. Аз имам своите вярвания и разбирания. И живея живота си според тях. На хората, които по стечение на обстоятелствата животът ни свърже по някаква причина за известен период от време ми се иска да кажа:  Това съм аз! Има неща в живота ми, които за мен за важни и ценни и аз не водя диалог по тях, не ги поставям на обсъждане с теб! И не, не съм нетолерантна, защото не желая да слушам твоите въжделения по въпроса! Просто имам граници. И ти може би си извън тях. Нищо лично!

За баба ми... в мен

Отключвайки вратата на дома ни се спъвам в самотно захвърлена обувка, в компанията на други подобни екземпляри, озовали се в ненадейни комбинации в коридора. Синът ми влизайки изстрелва гумения си ботуш към тавана. Същият (ботушът) се приземява далеч не грациозно и визуализира обяснението за посрещналия ме хаос.

-          

-         - Дарче, събери си обувките. Събуй ги, моля те, без да оставяш следи по тавана, след което ги прибери в шкафа.

-          - Кой шкаф?

-          -    Шкафа, в който държим обувките.

-          - Имаме шкаф, в който стоят обувките?! – (изненадата му е неподправена)

-         -  Да, имаме! Ти сериозно ли сега разбра за него? Ето виж – на 20 сантиметра от стола, на който сядаш да се обуваш. Вратички – отварят се навън. Където си избереш можеш да си наредиш обувките. Моля!

-        - Ами не благодаря. – осъзнато, спокойно и неангажирано само както 4-годишно хлапе може да отговори.

-        -   Моля?!?

-        -   Не искам да ги прибирам, така ми е по-удобно.

-      -  Даркооооо, - вече определено се изнервих - преброявам 4 чифта захвърлени в коридора твои обувки. Искам да се озоват в шкафа. Сега.

-        -  Защо? – две искрени очи се вперват в мен любопитно и очаквателно.

Ей така става като научиш детето си, че когато нещо се изисква от него, той трябва да изиска аргументация защо да прави въпросното нещо. В този момент обаче много се надявам на сляпо подчинение. И хич, ама хич не ми се аргументира.

    - Защотооооо… Защото не ми харесва да се спъвам с обувките ти и не ми харесва да е разхвърляно.

-        -  Ами на мен ми е ОК така, като не ти харесва прибери ги ти. – след което този 4 –годишен …. човек най-спокойно си влезе в стаята и си извади играчките.

-     - Не ми отговаряй така! И си измий ръцете. Като се прибираш от вън трябва да си измиеш ръцете. И не, не си хвърляй якето на дивана, якето стои на закачалката. Не мога да живея в такава кочина. Искам да има някакъв ред. Искам да ми е подредено, а ти непрестанно разхвърляш. Какво ще ти стане сега да си прибереш нещата?... Даркоооооо!

Чу се едно дълбоко отегчено „Уффффф“ на преминаващия през коридора Дарко, който просто влезе в хола и затвори след себе си вратата, за да не чува досадния ми глас.

Избърсах пяната от устата си. Стоях в коридора. Не бях ядосана. Бях…. Бях учудена. Дълбоко учудена от думите, които изрекох. Толкова нетипични за мен. От дете не държа на реда, да не кажа, че не обичам реда. Никога не съм имала подреден гардероб, прилежно нагънати дрехи и чифтосани чорапи. Даже често съм казвала, че обичам реда, само когато е моя ред в хаоса… Откога имам нужда вкъщи да е подредено? Защо опявам на детето си да си прибира обувките след като аз цял живот не съм го правела… Безразборно събутите обувки в коридора далеч не са негов модел на поведение. Какво се случва с мен?

Дарко отново мина през коридора заглеждайки се в стърчаща си майка, но побърза да се покрие, за да не го връхлети поредната порция наставления.

Наистина напоследък ми е важно да ми бъде красиво, подредено, чисто. Сякаш хаосът започна да ме изсмуква, уморява. И едновременно с това толкова съм свикнала да живея в хаотичния си свят, че по инерцията съм си все в него. И изведнъж обувките на детето ми се оказаха проблема… какво се случва с мен?...

И тогава се сепнах! Баба ми! Аз съм баба ми! Тя живее в мен, тя говори тези неща. И като поток нахлуха спомени. И едва успях да удържа стихията от думи, която искаше да се излее и грабнах тефтера си. И седнах в коридора, насред разхвърляните обувки да пиша писмо на баба.

„Мила бабо,

Спомняш ли си как все ми мърмореше да си прибирам обувките в шкафа, да си подреждам дрехите? Казваше ми, че е важно да е красиво и подредено. Често, докато ме нямаше вкъщи ми почистваше стаята, нагъваше ми дрехите, изхвърляше пепелника и слагаше на избърсаната масичка изгладена дантелена покривчица, плетена на една кука от теб. Готвеше по два пъти на ден, защото храната трябва да е прясна, казваше. И ми се сърдеше, че вместо нея ядях чипс. Спомняш ли си как вървеше след мен и гасеше лампите, затваряше крана на водата и все повтаряше, че трябва да се пести. И всеки ден отиваше на разходка в парка.

А аз тогава бях един объркан тийнейджър, тотално оплетен в представата за себе си и света наоколо. Бях в емоционалната центрофуга на първото влюбване. И ми беше абсолютно безразлично къде си събувам обувките, не ми дремеше с какво се храня, нито пък забелязвах купчината дрехи на пода. Когато спираше крана с водата си мислех, че си стисната и не разбирах какво да й пестим на тая вода. Изгладената покривчица я изгорих с цигара и я сбутах в един ъгъл да не пречи. И нито за миг не ми е идвала идеята, че мога да дойда с теб в парка.

Бабо, днес е различно. Вече съм човек на средна възраст с 4 годишен син. И знаеш ли, бабо? Днес се разсърдих на сина ми, че не си прибира обувките. И си сгъвам дрехите. И ми е важно да ми е подредено, чисто и красиво. Пестя водата и тока, за да пазя природните ресурси и уча и детето си на това. Не понасям пълни пепелници. Ходя на разходка в парка. И днес в красивия ми подреден дом, на почистената масичка, стои прилежно изгладена онази същата дантелена покривка. Изгореното от цигара си стои, за да ми напомня. Обичам те, бабо.

Твоята внучка“

Уви баба ми днес я няма, за да прочете това писмо, но може би няма и нужда. Тя знае, защото е в мен. Отиваме в парка…