Смъртта идва, за да ни напомни да живеем. Истински да живеем. Тук и сега. Утре е измислица на егото. Утре е утопия. Утре може да не бъде. Само сега имаме. Когато си отиде от този свят добър човек ние скърбим. Скърбим за него, но всъщност скърбим за себе си. Защото осъзнаваме, че и ние сме смъртни. Осъзнаваме, че сме глупци, търчащи из живота, препускащи във времеви паралели на вчера и утре, които са илюзия, безсмислица. Завладява ни тихия ужас, че ни няма. Няма го духът ни, няма я смелостта да погледнем живота в очите и да го живеем – такъв, какъвто е. Да го живеем бавно. С грижа за всеки миг. Да вървим бавно. Да ценим всеки дъх. Да обичаме себе си. Смъртта е глътка живот за тези, които остават.
Когато видиш смъртта в очите оживяваш. Изведнъж светът става друг. Присъстващ. Егото не може да се справи със смъртта, то не я разбира, то блокира пред лицето й. Защото егото умира, затова се бои. Затова ни оплита в безумни схеми, в страхове, в капаните на ума. За да забравим за нея, за смъртта. За да живеем сякаш сме безсмъртни. А живота е в смъртността. Егото е смъртно, душата е безсмъртна. Тя не се бои. Тя обитава тялото, за да полети отново. Там, където е свободна и волна.

Писмо за Коледа

Добре си спомням как се почувствах, когато осъзнах, че няма дядо Коледа и че родителите ми систематично и с доста въображение са ме лъгали. Едната година за секунди изпуснах да видя летящите елени и шейната, на следващата бях пропуснала срещата, докато си миех зъбите, а най-неприятно бе, когато проспах идването на дядо Коледа, който почукал и оставил една шейна, пълна с подаръци. Дълги година след това не ме напускаше мисълта какво ли пропускам, докато спя.

Затова и когато тази година пет годишният ми син в прав текст ме попита има ли дядо Коледа и дали всъщност подаръците под елхата не ги купуваме ние, родителите, се озовах в трудна за мен дилема. Не бях готова да му кажа, че няма никакъв дядо Коледа, няма вълшебство, всичко е една съшита с бели конци, напудрена от търговската индустрия, опакована в рекламни послания, нескопосано дирижирана гигантска постановка. Я тя вярата живее по-лесно, когато е споделена и явно имам нужда от вярата на сина ми, за да поддържаме пламъчето на моята в сърцето си.

От друга страна не исках да го лъжа. Защото дори, когато лъжата е в името на вярата в магията тя подкопава доверието. И защото, когато разконспирираш измамата реакцията често е да спреш да вярваш въобще, за да се предпазиш от други разочарования.

Слушах как синът ми убеждаваше един негов приятел, че има дядо Коледа и че той оставя подаръците. А другото дете се усмихна и каза „Ами ти така вярваш, защото майка ти те уча да вярваш в това“. Колко мъдро изказване. Така е, синът ми ще вярва в това, което аз вярвам. И се запитах в какво всъщност вярвам аз?

Не вярвам е пощурялата, грабеща, истерична, лъскаво-кичозна Коледа! Но вярвам, че способността ни да създаваме красота, да даряваме обич, да бъдем притихнали и усещащи е магия. И тази магия на Коледа е особено жива. И затова избрах само мъничко да излъжа сина си и той получи това писмо в Коледната утрин.

Коледно писмо до Дарко

„Здравей Дарко,

Чух, когато попита майка си и баща си дали те купуват подаръците под коледната елха. Разбирам, че се чудиш има ли го Коледното вълшебство. И искам да ти призная нещо. Така е - подаръците под елхата са от твоите родители, от твоите баби, дядовци, лели, чичовци, приятели. Във всеки подарък е скрито парченце от любовта на тези хора към теб, любов, която гори за теб всеки ден, всеки миг. И не самите подаръци са важни, а грижата и обичта, с която идват при теб. Но да, не ги нося аз.

Магията я има, Дарко. Но тя не в това някой белобрад старец и неговите джуджета да произведат несметни количества детски играчки, които да оставят под елхата. Магията, която аз нося на Коледа е друга – тя не е опакована в лъскава хартия. Тя е една малка искра, с която горят коледните свещи или лек аромат на любов, с който ухае чаят ти. Тя е смях, погледи, пълни с обич, прегръдка, споделено щастие, чиста доброта, притихналост.

И да, аз не живея на Северния полюс. Живея много по-близо. Живея в сърцето ти. Аз съм онова дете в теб, което винаги ще вярва в магии, онова гласче, което винаги ще шепти за вълшебства. Най-голямата магия е да не ме забравиш, да не се откажеш от мен. И знаеш ли, Дарко, чух когато разказа на майка си как за Коледа си пожелаваш да можеш да правиш магии и ако има дядо Коледа, то желанието ще ти се сбъдне, а ако не се сбъдне – значи дядо Коледа е измислица. Усмихна ме.

Мило дете, та ти вече можеш да правиш магии, толкова много магии. С усмивката си можеш да стопляш сърцата на хората, със смеха си раждаш радост и светлина, самият ти си едно истинско чудо. Магията не е в това да превръщаш котката в лъв, магията е в това да носиш радост и щастие на себе си и на света. Да забелязваш онези малки красиви вълшебства, които са навсякъде – капките роса върху зеленото листо, слънчевите зайчета на тавана, танца на снежинките. А ти тази магия я можеш! Още откакто си се родил! И помагаш и на своите родители да я виждат, че малко бяха я позабравили.

Мили Дарко, Весела Коледа! Обичай и вярвай в себе си и моля те, запази едно местенце в сърцето си и за мен и никога, никога не спирай да вярваш във вълшебства! Ти си прекрасно и вълшебно дете!

Обичам те,

Дядо Коледа"

Весела Коледа! Магията я има, живее във всеки от нас!

Котешки уроци

Котаракът ми умира… Остава му малко, има тежка бъбречна недостатъчност, едва се движи, не яде… Не че не го усещах, но когато днес ветеринарът ми го каза, усетих как дъхът заседна в гърлото ми, сви се там на топка. Тъмна, ледена, твърда топка.

„Хайде стига, сега!“- си казах – „Знаеше, че ще дойде този момент.“ Котаракът – сиамец на повече от 15 години живя един прекрасен котешки живот. Обичан, обгрижен, спеше винаги гушнат и завит, ядеше само първокласна котешка храна, преди две години му доведохме любима, в която той се влюби, стана татко на пет котенца, за които 3 месеца се грижи. Беше толкова прекрасен баща. Къпеше ги, гушкаше ги, ако някое се покриеше някъде, нервно го търсеше из стаята, а щом го намереше сякаш въздъхваше от облекчение, подушваше го и се връщаше при другите. А нея как я обича... Досажда му, защото е млада и игрива, а той няма сили за игри. Но я наблюдава как гони топката с поглед, който сякаш казва „Ако можех и аз щях, ти поиграй!“. Един щастлив котарак, който изживя своя котешки живот в любов, нежност и грижа.

И защо сега рева? Не мога да ги спра тези сълзи, текат, мамки им. Защо рева? Мъчно ми е за него ли? Не, не ми е - макар и да е слаб, ветеринарът каза, че не го боли, просто гасне бавно. Гасне в любов, в дома, сред всичко, което е обичал. Какъв по-добър начин да умреш?!

Мъчно ми е за мен ли, защото ще ми липсва? Да, ще ми липсва, но толкова хора си отидоха от живота ми, та за котката ли ще рева сега…

Рева, защото ме е страх. Страх ме е от края. От това, че животът свършва. От пределността на времето. Страх ме от угасването на огъня.  В такива моменти ме блъсва мисълта, че няма утре. И вчера няма. Има само сега. Само сега е жив котарака ми. Само сега мога да го гушна и погаля. Само сега мога да го чуя да мърка. И няма значение дали е за последно.

Сега… Тук… И страхът бавно изтича… И идва усмивка и благодарност… За Сега-то. Защото безкраят е именно в сегашния миг.

Благодаря ти, мъдро котешко създание! До последно ще ми даваш уроци по живеене...