Защо те обичам,
Море?
Колко пъти те
питам! Кажи ми!
Щом те видя в мен
се ражда дете,
щом си тръгвам -
накуцва старица.
Във вълните ти
диря покой,
в дъха ти –
загубени корени.
Нахлуваш в мен
като гневен прибой,
измиващ праха на
отмиращи спомени.
Замълчи проклето
Море!
Уморих се да
слушам вълните ти.
Няма място за тебe у мен,
твърде плитко и
тясно е.
Отесня от панелни
мечти,
от бетонни стълби
към никъде,
От залостени от
норми врати
от безпросторни
дни на униние.
Стой си там – безкрайно,
безбрежно…
Аз си тръгвам от
теб!
Но онова дете в
мен пак ще те дири безутешно
И все някога ще
намери място за теб.
