Историята на един мухльо

„Здравей мамо,

Вчера ви чух, докато си говорехте с жена ми  в кухнята, мислейки, че съм заспал. Чух как Мими ти разказа за онзи едър господин, който неправомерно се престрои и удари колата ни, а след това явно се афектира, сграбчи ме и ми помогна да седна на капака, крещя ми и ме заплаши, че ако викна полиция ще ме нарани. След това си тръгна. Нашата кола доста пострада и сега не знам откъде ще намеря пари да я оправя, така че Мими беше права да ми крещи дълго след това, че нищо не направих и позволих на онзи да си тръгне. Чух те, мамо и когато ме нарече мухльо, каза й че винаги съм си бил такъв. Разказа й как в университета, когато някой ми поискаше пари на заем аз все давах и то на същите тези хора, които никога не ми връщаха. И после нямах с какво да си купя обяд. „Никога не е можел да се грижи за себе си, като бебе е, не знае как да се защити, как да каже НЕ.“, така каза. Права си, мамо! Онзи ден ме пререди една госпожа на опашката в магазина, ама си замълчах. Викам си „Голяма работа, още няколко минутки ще изчакам.“ Но тя пък купи последния хляб, та цялото ми чакане се оказа напразно. Признавам си, че се поядосах, ама какво да й кажа, замълчах си и тръгнах към вкъщи. Вкъщи Мими пък ме хока „Смотаняк, един хляб не може да разчита човек да купиш“. Когато ми говори така ми се иска и аз да й крещя, че работя по 12 часа на ден, за да може тя да има време за своите хобита. Обаче си мълча, а после като заспи я гледам и наум й казвам всички ония неща, дето ги мисля. И в работата е така. Шефът ме товари в най-много работа, а после ми крещи, че съм закъснял с някоя задача. Все ми се иска да му кажа, че върша работа като за 3ма, а получавам заплата като за половин, ама какъв ли е смисъла. Мълча си. Усещам как нещо вътре в мен не яде, стиска гърдите ми, но го гълтам, гълтам, тъпча навътре.

Така че си права, мамо - аз съм мухльо и винаги съм бил такъв. Обаче като те чух да ме наричаш така и да казваш, че съм „бебе“ взех че си спомних някакви случки. И усетих как в мен нещо се надигна и не зная защо, но така силно ти се разгневих, майко. Защото си спомних. Ти помниш ли? Помниш ли когато бях съвсем малък, как съседчето ми счупи с чука любимата кола? Аз изпитах силна ярост и скочих върху него, удряйки го. Тогава ти се появи и ме сграбчи, удари ме и ми крещя, защо съм го удрял. Когато през сълзи ти показах колата и ти разбра случката вместо да се извиниш ме удари отново, защото „Е бива ли за едната кола да удариш детето. Той сигурно без да иска я е счупил“. А помниш ли в парка, когато другите деца ми искаха играчките, а аз не исках да ги давам как ми казваше, че ако не си давам нещата другите няма да ме харесват. Помниш ли как ти казвах, че съм се нахранил, но ти не ми разрешаваше да стана от масата преди да съм изял всичко. Помниш ли, когато веднъж чаках реда си за въртележката и едно дете ме избута и мина преди мен, а аз се опитах да го спра, че ти беше тази, която ми каза, че не трябвало да се карам с другите деца за такива неща. Че ми казваше, че „ако не си подредя стаята няма да ме обичаш“. Помниш ли как ме учеше, когато някой ме удари да не отвръщам, а да бягам, защото да се удря не е морално? Помниш ли когато веднъж си позволих да ти се разкрещя, защото ме караше да се прибирам, а аз исках още да поиграя, помниш ли как ме замъкна вкъщи и ми каза, че ако още веднъж си позволя да ти крещя пред хората и да те излагам така повече няма да ти бъда син? Помниш ли майко? Аз бях забравил. Но си спомних. И се чудя дали няма връзка с нещата, заради които сега ме наричате мухльо? Дали ти, с твоя морал и норми, с твоето вечно мислене „какво ще кажат хората“ не си смазала духа ми, не си ме накарала да вярвам, че нямам право за заявявам себе си и че аз съм виновен за всичко и трябва да търпя. Дали пък ти майко не си виновната? И как смееш да ме наричаш мухльо?

Жалко, че никога няма да ти пратя това писмо. Ще си го натъпча обратно в себе си. Там където всеки ден тъпча гнева си. Защото какво друго може да направи един мухльо…“

Измислена история за размисъл…

Страх ни е...

Мисля, че днес за себе си намерих отговор на въпроса защо на нас, българите ни е толкова трудно да създаваме щастието си, да променяме това, което ни трови, да реализираме мечтите си, да градим едно по-добро бъдеще. Защото ни е страх! Страх ни е да погледнем в себе си и да потърсим там проблема. Винаги виним някой друг, винаги виждаме грешката извън нас – в другия, в организацията, в системата, във всичко друго, но не и в нас самите. Личните ни дълбоки психологически проблеми, за които нямаме никакво осъзнаване и които си храним от ранното ни детство се проектират върху всяка една случка с негативен оттенък, сипват й отровата на несъзнателното живеене и след това този бълвоч го пием с мазохистично удоволствие. Толкова ни е трудно да се доверим на самите себе си, че нямаме никакъв шанс да се доверим на другия. Нямаме любов към себе си и затова не умеем да обичаме ближния. Възпитавани сме да потискаме желанията си, да спазваме нормите, да се пъхаме в рамките с цената на свободата на духа ни. И затова свободата ужасно ни плаши, но и толкова много я копнеем. A ако се докоснем до нея се самосаботираме. Намираме си хиляди начини да си докажем как свободата всъщност не е свобода и да обвиним някой друг за хаоса в живота ни. А хаосът си е вътре в нас. И това е хаос от стари болки и травми, хаос от неизразени емоции, от стаен гняв, от едно дълбоко неприемане на нас самите. И това ни прави едно мрачно, тъжно и болно общество, което мазохистично се наслаждава на своето нещастие. И когато се намери някой човек, малко по-осъзнат и малко по-смел да изрови проблемите в себе си и да запретне ръкави да построи нещо добро, тогава всички ние се нахвърляме върху него защото ни е страх. Страх ни, че ако му позволим може да се открехна онази врата към душата ни, която здраво сме залостили. Вратата на любовта и прошката към нас самите.