"Оковите на майчината любов" на Анатолий Некрасов

„Оковите на майчината любов“ на Анатолий Некрасов е книга, която от две години нахално ми се пули от библиотеката, но аз с високомерие и известна доза страх отказвах дори да прелистя. Въпреки, че многократно ми бе препоръчвана от близки и далечни хора… Как може майчината любов да бъде окова? Що за глупост?! Та нали тя е свещена, възпята! Оказа се, че съпротивата ми към тази книга никак не е случайна.

В крайна сметка се насилих да я прочета. И ще бъда честна – не я харесвам! Разгневи ме силно, на няколко пъти я захвърлях с думите, че е пълен боклук. Написана е на ужасен литературен език, без дълбочина и усет. Авторът, Анатолий Некрасов определено не ме грабва, мисля, че имаме крайно различни разбирания за това какво е семейство, за ролята на жената и определено ми лъха на сексизъм и хомофобия от редовете. Не ми допада стила му на изказване и бруталността на представяне на тезата му. Намирисва ми на булевардност.

Но я препоръчах на всичките си приятелки – настоящи или бъдещи майки. Защото макар и зле написана, тази книга казва нещо много важно. И вярно. Истина, която не ми харесва да призная пред самата себе си.

Основната теза, която Анатолий Некрасов развива в книгата си „Оковите на майчината любов“ е, че за да има щастие в семейството и децата да растат здрави и щастливи е необходимо да има любов между родителите. Прекалената майчина любов е следствие на объркана система от ценности, при която майката поставя детето си над всичко друго – над себе си и над своя партньор. Според автора това травмира децата, предизвиква болести, дори смърт в семейната верига. Преобърнатият мироглед се предава от поколение на поколение в продължение на десетилетия. Анатолий Некрасов разказва как при различни аудитории задава въпроса „За вас кое е най-скъпото и най-ценното същество?“ и най-честият отговор е „Детето, децата“. Много рядко някой отговаря „Моя партньор“. Но никога не е чул отговор „Най-любимият за мен човек съм аз самият“.

Добрата, отдадена майка е издигната в култ. Още от раждането си момичето е възпитавано, че неговата най-важна роля в живота е да стане майка. Какво по-голямо щастие от това да живееш за другите! Жената не осъзнава смисъла на своя живот и в следствие на това се нарушава нейната ценностна система. Тогава заради обществото и традициите в нейното съзнание се загнездва мисълта – „Родила съм се, за да раждам деца, заради майчинството“. И децата се превръщат в смисъл на живота й. Обществото налага идеалния образ на нежната, любяща майка, намираща своето висше щастие в децата. И тя влиза в образа, защото се страхува да познае себе си.

Авторът обрисува образа на „прекалената майка“. Коя е тя ли? Познаваме ли я? Това е майката, за която да има дете се е превърнало в нейна житейска мисия. Тя напълно забравя (ако някога изобщо е помнела) себе си, в повечето случаи забравя и партньора си – посвещава се на детето с пълна отдаденост. Защото е майка, защото така трябва, защото нали затова е дошла на този свят, за да изпълни своята мисия! Тя е безкрайно грижовна към детето, вечно разтревожена за неговото здраве, за неговото състояние, за неговото бъдеще. Майката, която се стреми да контролира всяка опасност, да предотврати всяко събитие, което може да нарани или попречи на детето й. Тя винаги знае, винаги е информирана, винаги е готова да се впусне в битка за своето отроче. И напълно забравя да излезе от тази роля, дори когато отрочето вече е достатъчно голямо, за да се грижи само за себе си. Но как да го пусне? Отвъд това да бъде майка няма друго, няма я нея – жената. И сграбчвайки тази единствена роля в живота си тя се превръща в чудовище, което изяжда свободата, идентичността и щастието на собствените си деца.

Ако трябва да обобщя съветите (макар, че Некрасов се изказва като последна инстанция и по-скоро не дава съвети, а сипе „Вселенски истини“) в тази книга на някоя току-що родила се майка бих й казала следното:

-          На първо място обичай себе си, а не детето!

„Не можеш да дадеш на децата си това, която самият ти нямаш. Ако не поставиш себе си в центъра на своята ценностна система, няма да успееш да създадеш щастлив живот за себе си и децата си. Ако вие самите не сте изпълнени с любов към себе си, какво можете да дадете на другите? Ако вие не обичате себе си, кой ще ви обича? Повечето родители смятат децата си за най-голямата ценност в живота си. Но това е дълбоко нарушаване на природните закони.“, пише Некрасов.

-          На второ място обичай партньора си, а не детето! Нека детето дойде след това.

Главната цел на семейството не е създаването и раждането на деца, а разкриването на себе си и съвместното преживяване на мъжа и жената. Жената идва на този свят, за да обича – себе си, мъжа, хората, Земята. Майчинството може да дойде в следствие на тази любов. Но много жени стават майки, така и не успели да разкрият своята женственост. В резултат не стават нито истински жени, нито истински майки. Те преливат женската енергия в майчинството, неизразената любов към мъжа я насочват към децата. Това според автора обяснява защо има много примери как с раждането на детето силата на любовта между мъжа и жената отслабва. Погрешна е представата, че детето може да укрепи семейството, да съживи любовта между партньорите. Детето има нужда от тази любов, за да расте щастливо, здраво и пълноценно, но тя се създава от мъжа и жената.

-          Осъзнай, че смисълът на твоя живот не е само майчинството. То е прекрасна част от него, но не единствената. Ти си много други неща, освен майка. Не го забравяй! Давай време и пространство и на другите свои аспекти.

-          Детето ти не е тук, за да бъде твое продължение и не е средство за решаване на твоите нерешени проблеми, върху които ти не желаеш да работиш. Не търси утвърждение чрез детето, не искай от него да реализира твоите несбъднати мечти.

Силната майчина любов е сляпа. Тя съдържа много примеси – чувството за собственост, привързаност, гордост, желанието на майката да се самоутвърди чрез детето. Получава се така, че в майчината любов има съвсем малко истинска любов, пише Некрасов. Майката вижда в детето продължение на себе си и средство за решаване на своите нерешени проблеми, върху които тя не желае да работи, но иска детето й да ги разреши чрез своя живот. Когато родителите опитват чрез децата си да реализират своите несбъднати мечти това не води до нищо добро. „Децата са фини и чувствителни, те са нашите малки огледала за най-дълбоките проблеми от нашето детство и младост. Когато при младите хора възникват проблеми родителите трябват да лекуват корените в себе си, да ги намерят и да се опитат д аги отстранят – тогава усложненията ще изчезнат и при децата. Ето това е истинската любов към децата.“, съветва авторът.

-          „Без свобода няма истинска любов и без любов няма истинска свобода“, пише Некрасов. Прекаленото майчино чувство нарушава свободата на детето и му пречи да изрази себе си. Детето не е твоя собственост. Ако обичаш детето си – дай му свобода – свобода от твоите очаквания, от твоята прекаленост!

Свободата е естествения и единствен път за развитие на всяка личност! Втълпяването на децата, че те са единствената опора на родителите е дълбока травма, която садистично им отнема шанса да бъдат себе си и да живеят свободно.

В заключение нещо, което би било полезно да се изпише на стените в родителните домове:

Детето винаги е отворено за майчината любов и затова онова, което идва от нея прониква много дълбоко в него. Майката има най-силно енергийно въздействие върху детето, нейното състояние му се предава моментално. Ако майката обича себе си, обича партньора до себе си, върви по пътя на собственото си осъзнаване и не задушава свобода на детето си в семейството ще има хармония и здраве, а децата ще растат щастливи и пълноценни личности. Това е майчината любов, от която всяко дете има нужда.

Моят път

Много дълго живях в създаден от мен затвор – затворът ТРЯБВА. Стените му построих от тлъсти чужди очаквания, скрепих ги със солидни дози неувереност, замазах ги с вмирисани обществени норми. А основите му бяха дълбоки и стари – изградени от страха, че не струвам, че не заслужавам. Покрити с дебел слой необичане на себе си.

В ТРЯБВА животът едва вирее, плесенясва, смърди. Вехнеш бавно, но сигурно. Въздухът рядко достига, дишането е плитко, сбито. Бързаш, много бързаш и винаги закъсняваш. Времето е висша скъпоценност в ТРЯБВА, защото никога не е достатъчно. Толкова много има, което трябва. Във всеки ъгъл на този затвор стои стража. Понякога не я виждаш, защото е застанала в сянката, но тя следи, дебне те и само да посмееш да си помислиш дори да погледнеш навън те сграбчва в мощна хватка и те оставя без сили, без въздух, без право да си изобщо. Стражата на вината дебне отвсякъде.

Когато осъзнах къде съм попаднала и живяла, започнах да гриза с настървения стените от чужди очаквания, да вдишвам свобода, да дълбая в основите, където под страха лежеше способността ми да се заобичам.

Реших, че е време за нов дом – домът ИСКАМ. ИСКАМ е лично, мое си. ИСКАМ е грижа, заявяване. В ИСКАМ кипи възбуда, желание, вълнение.
Обещах си, каквото исках през миналата година. Исках да се обичам, да се грижа за себе си, да мечтая, да творя, да съм бавна, да пътувам. Толкова много неща исках. Когато напуснах ТРЯБВА глътка след глътка осъзнах, колко много „искам“ живее в мен - гладно, нечуто, ненахранено досега. За него все нямаше време и пространство. Дотогава „искам” беше каприз, нещо, което отлагах, за тогава когато „трябва” е изпълнено. А ”трябва” никога не свършваше…

Но през изминалата година осъзнах, че ИСКАМ ме прави тревожна. ИСКАМ е и нямане, липса, недостатъчност. ИСКАМ е бъдеще, нещо което „ще“ или само „ми се ще“, тогава когато не присъствам и не се задвижвам към това, което искам. Домът на ИСКАМ се задръсти със собствените ми очаквания към мен самата.

Затова тази година просто СЪМ. Каквато съм. Приемам се и се обичам. Тук, днес, в този момент. Движа се, но не тичам. Не се насилвам да съм бавна, когато ми се бърза, но и спирам, когато усетя, че имам нужда да спра. Търся баланса в себе си, но когато го загубя не си се сърдя. Обичам се и щастлива и гневна. Стоя в това да не знам. Пращам вината по дяволите, за да отворя място на приемането. Към мен самата. Сприятелявам се със страховете си без да ги отричам, да бягам от тях или да искам да ги забравя.

Тук съм. Дишам. Жива съм. СЪМ!

Трябваше да съм…

Исках да съм…

СЪМ!

А някой ден ще бъда просто „Беше“… 

Смъртта идва, за да ни напомни да живеем. Истински да живеем. Тук и сега. Утре е измислица на егото. Утре е утопия. Утре може да не бъде. Само сега имаме. Когато си отиде от този свят добър човек ние скърбим. Скърбим за него, но всъщност скърбим за себе си. Защото осъзнаваме, че и ние сме смъртни. Осъзнаваме, че сме глупци, търчащи из живота, препускащи във времеви паралели на вчера и утре, които са илюзия, безсмислица. Завладява ни тихия ужас, че ни няма. Няма го духът ни, няма я смелостта да погледнем живота в очите и да го живеем – такъв, какъвто е. Да го живеем бавно. С грижа за всеки миг. Да вървим бавно. Да ценим всеки дъх. Да обичаме себе си. Смъртта е глътка живот за тези, които остават.
Когато видиш смъртта в очите оживяваш. Изведнъж светът става друг. Присъстващ. Егото не може да се справи със смъртта, то не я разбира, то блокира пред лицето й. Защото егото умира, затова се бои. Затова ни оплита в безумни схеми, в страхове, в капаните на ума. За да забравим за нея, за смъртта. За да живеем сякаш сме безсмъртни. А живота е в смъртността. Егото е смъртно, душата е безсмъртна. Тя не се бои. Тя обитава тялото, за да полети отново. Там, където е свободна и волна.

Писмо за Коледа

Добре си спомням как се почувствах, когато осъзнах, че няма дядо Коледа и че родителите ми систематично и с доста въображение са ме лъгали. Едната година за секунди изпуснах да видя летящите елени и шейната, на следващата бях пропуснала срещата, докато си миех зъбите, а най-неприятно бе, когато проспах идването на дядо Коледа, който почукал и оставил една шейна, пълна с подаръци. Дълги година след това не ме напускаше мисълта какво ли пропускам, докато спя.

Затова и когато тази година пет годишният ми син в прав текст ме попита има ли дядо Коледа и дали всъщност подаръците под елхата не ги купуваме ние, родителите, се озовах в трудна за мен дилема. Не бях готова да му кажа, че няма никакъв дядо Коледа, няма вълшебство, всичко е една съшита с бели конци, напудрена от търговската индустрия, опакована в рекламни послания, нескопосано дирижирана гигантска постановка. Я тя вярата живее по-лесно, когато е споделена и явно имам нужда от вярата на сина ми, за да поддържаме пламъчето на моята в сърцето си.

От друга страна не исках да го лъжа. Защото дори, когато лъжата е в името на вярата в магията тя подкопава доверието. И защото, когато разконспирираш измамата реакцията често е да спреш да вярваш въобще, за да се предпазиш от други разочарования.

Слушах как синът ми убеждаваше един негов приятел, че има дядо Коледа и че той оставя подаръците. А другото дете се усмихна и каза „Ами ти така вярваш, защото майка ти те уча да вярваш в това“. Колко мъдро изказване. Така е, синът ми ще вярва в това, което аз вярвам. И се запитах в какво всъщност вярвам аз?

Не вярвам е пощурялата, грабеща, истерична, лъскаво-кичозна Коледа! Но вярвам, че способността ни да създаваме красота, да даряваме обич, да бъдем притихнали и усещащи е магия. И тази магия на Коледа е особено жива. И затова избрах само мъничко да излъжа сина си и той получи това писмо в Коледната утрин.

Коледно писмо до Дарко

„Здравей Дарко,

Чух, когато попита майка си и баща си дали те купуват подаръците под коледната елха. Разбирам, че се чудиш има ли го Коледното вълшебство. И искам да ти призная нещо. Така е - подаръците под елхата са от твоите родители, от твоите баби, дядовци, лели, чичовци, приятели. Във всеки подарък е скрито парченце от любовта на тези хора към теб, любов, която гори за теб всеки ден, всеки миг. И не самите подаръци са важни, а грижата и обичта, с която идват при теб. Но да, не ги нося аз.

Магията я има, Дарко. Но тя не в това някой белобрад старец и неговите джуджета да произведат несметни количества детски играчки, които да оставят под елхата. Магията, която аз нося на Коледа е друга – тя не е опакована в лъскава хартия. Тя е една малка искра, с която горят коледните свещи или лек аромат на любов, с който ухае чаят ти. Тя е смях, погледи, пълни с обич, прегръдка, споделено щастие, чиста доброта, притихналост.

И да, аз не живея на Северния полюс. Живея много по-близо. Живея в сърцето ти. Аз съм онова дете в теб, което винаги ще вярва в магии, онова гласче, което винаги ще шепти за вълшебства. Най-голямата магия е да не ме забравиш, да не се откажеш от мен. И знаеш ли, Дарко, чух когато разказа на майка си как за Коледа си пожелаваш да можеш да правиш магии и ако има дядо Коледа, то желанието ще ти се сбъдне, а ако не се сбъдне – значи дядо Коледа е измислица. Усмихна ме.

Мило дете, та ти вече можеш да правиш магии, толкова много магии. С усмивката си можеш да стопляш сърцата на хората, със смеха си раждаш радост и светлина, самият ти си едно истинско чудо. Магията не е в това да превръщаш котката в лъв, магията е в това да носиш радост и щастие на себе си и на света. Да забелязваш онези малки красиви вълшебства, които са навсякъде – капките роса върху зеленото листо, слънчевите зайчета на тавана, танца на снежинките. А ти тази магия я можеш! Още откакто си се родил! И помагаш и на своите родители да я виждат, че малко бяха я позабравили.

Мили Дарко, Весела Коледа! Обичай и вярвай в себе си и моля те, запази едно местенце в сърцето си и за мен и никога, никога не спирай да вярваш във вълшебства! Ти си прекрасно и вълшебно дете!

Обичам те,

Дядо Коледа"

Весела Коледа! Магията я има, живее във всеки от нас!

Котешки уроци

Котаракът ми умира… Остава му малко, има тежка бъбречна недостатъчност, едва се движи, не яде… Не че не го усещах, но когато днес ветеринарът ми го каза, усетих как дъхът заседна в гърлото ми, сви се там на топка. Тъмна, ледена, твърда топка.

„Хайде стига, сега!“- си казах – „Знаеше, че ще дойде този момент.“ Котаракът – сиамец на повече от 15 години живя един прекрасен котешки живот. Обичан, обгрижен, спеше винаги гушнат и завит, ядеше само първокласна котешка храна, преди две години му доведохме любима, в която той се влюби, стана татко на пет котенца, за които 3 месеца се грижи. Беше толкова прекрасен баща. Къпеше ги, гушкаше ги, ако някое се покриеше някъде, нервно го търсеше из стаята, а щом го намереше сякаш въздъхваше от облекчение, подушваше го и се връщаше при другите. А нея как я обича... Досажда му, защото е млада и игрива, а той няма сили за игри. Но я наблюдава как гони топката с поглед, който сякаш казва „Ако можех и аз щях, ти поиграй!“. Един щастлив котарак, който изживя своя котешки живот в любов, нежност и грижа.

И защо сега рева? Не мога да ги спра тези сълзи, текат, мамки им. Защо рева? Мъчно ми е за него ли? Не, не ми е - макар и да е слаб, ветеринарът каза, че не го боли, просто гасне бавно. Гасне в любов, в дома, сред всичко, което е обичал. Какъв по-добър начин да умреш?!

Мъчно ми е за мен ли, защото ще ми липсва? Да, ще ми липсва, но толкова хора си отидоха от живота ми, та за котката ли ще рева сега…

Рева, защото ме е страх. Страх ме е от края. От това, че животът свършва. От пределността на времето. Страх ме от угасването на огъня.  В такива моменти ме блъсва мисълта, че няма утре. И вчера няма. Има само сега. Само сега е жив котарака ми. Само сега мога да го гушна и погаля. Само сега мога да го чуя да мърка. И няма значение дали е за последно.

Сега… Тук… И страхът бавно изтича… И идва усмивка и благодарност… За Сега-то. Защото безкраят е именно в сегашния миг.

Благодаря ти, мъдро котешко създание! До последно ще ми даваш уроци по живеене... 

Дъж и Кап или една сбъдната мечта

„На един бааавен пууухкав облак живеели много капчици… Две от тях – Дъж и Кап били неразделни приятели!"

- Как така били неразделни приятели, а пък после в историята се разделят? – с възмущение попита синът ми.

- И най-неразделните приятели понякога не се държат за ръка. Но макар и разделени от разстоянието, те остават неразделни в сърцата си. Колкото и да обичаме някой приятел, понякога житейските ни пътеки криволичат в различни посоки и се изгубваме от поглед. Всеки броди из различни полета, впуска се в различни приключения, радва се на нови неща. Но не забравя другия. Липсва му. Пита се как ли е в този момент. Какво ли би било, ако сме заедно… - заразказвах аз.

- Но това е тъжно – заяви синът ми.

- И да и не. Тъжно е, ако не вярваш, че истинското приятелство е по-силно от раздялата. А всъщност е и много забавно, защото, когато отново се срещнат Дъж и Кап ще имат толкова интересни неща да си споделят.

- Но Дъж и Кап не ги ли е страх, когато им се случват приключения? Попадат на непознати места, не знаят какво ще им се случи?

- Точно в това е магията на приключението – че не знаеш какво ти предстои. И имаш избор – да се страхуваш и да недоволстваш или да се радваш и забавляваш. Дъж и Кап избират второто. А ти?

- И аз! – усмихнато отвърна синът ми – колко много приятели имам... Я виж - заваля дъжд! Ехаааа, колко капчовски приключения започват сега - и отиде на балкона да гледа капките.

Когато историята за Дъж и Кап се роди знаех точно с кого искам да я споделя. С моята любима капчица – Ася Колева, с която заедно подскачаме по вълните още от гимназията, временно се отправяме по различни потоци, после отново се намираме покрай разни житейски вирчета. 

Под нейните ръце Дъж и Кап оживяха в приказни картинки и издателство Бяла лодка пъчи платна с още един член на борда. 

Удоволствието да създадеш нещо мечтано с любим човек, в хармония, смях и доверие е все едно подскачаш по бааавен пууухкав облак! И нямаме търпение да се впуснем в нови приключения!

„Защото така става, когато има истинска обич и приятелство!“

Представянето на книгата "Дъж и Кап" ще се състои на 08.11.2015.

Книгата можете да закупите от сайта на Бяла Лодка: www.lodkata.com

Алармата се задейства

Надуших я, гадината! Опитваше се да се намести в мен, промъкнала се през задната врата, спотайваше се в ъглите и се прикриваше зад пердетата, докато вкарваше багажа си в мен и превземаше пространството. Преди изобщо не я разпознавах. Разбирах, че се е нанесла в мен, чак когато ми ставаше толкова тясно, че не можех да си поема въздух. И исках да избягам далеч от самата себе си. Но дълго време посветих на това да опознавам по-добре собствения си дом, този на душата ми. Да разгледам прашните килери, да надникна в разхвърляните шкафове, дори да се сблъскам със смрадливите долапи, които бях заключила. Спусках се по-страшните стълбища, за да изровя спомените от детството ми, да се изправя лице в лице с чудовищата от тогава и да светна лампата. И започнах да се чувствам все по-уютно в себе си.

И когато тя отново се опитваше да се промъкне се задейства алармата, която бях инсталирала. Първо дойде досадата. Онова усещане, че няма смисъл в това, което правя. Трудността, с която започнах да избутвам задачите. Усещането за принуда, за липса на избор. Дори когато сядах на бюрото си, за да пиша (нещо, което ми носи удоволствие и ме храни душевно) сякаш не бях тук. Да, тя прави точно това – вади ме от сегашния момент. Прихваща стари страхове и ги проектира в бъдещето. Заклещва ме в тунела на проекциите и слънцето на сегашния миг изчезва. И това граби енергията ми, открадва фокуса ми.

След това идва празнотата. Онази празнота, която си няма име и е празна от всичко, дори от емоция. Не ми е тъжно в нея, никакво не ми е. Но започвам да пълня себе си, в буквалния смисъл. Ям, пия, тъпча до полуда тялото си, за да запълня тази дупка в мен. И тъпча с лайна, с храна, която ме трови. Наказвам се с нея. Опитвам се да се убия. И когато натъпча поредната порция гняс се мразя. Защото ми е тежко, защото съм подута, защото ми е отровно на душата. И толкова се мразя, че искам да се накажа отново.

И страха от другите идва. Интерпретирам ги. Така че да ме нараняват. Чувам думите им като камъни, с които млатят сърцето ми. Виждам ги да си отиват, да ми се присмиват, да ме мразят. Или пък се чувствам невидима за тях. Крещя им да ме забележат, но те извръщат глава. И започвам да ги мразя. Защото ме изоставят, не ме разбират, не ме искат. Защото са гадни. И бягам от тях. Строя си черупката и се вмъквам в нея. И ги мразя оттам, за по-сигурно. И съм все по-изоставена.

А да – и забравям, че се обичам, че се ценя. Седя смотана в ъгъла и чакам някой да ми каже, че струвам. Но понеже гледам лошо и сипя омраза, никой не смее да ме приближи. И се преживявам като неразбрана и неоценена. И спирам да мечтая, защото каква полза от моите мечти.

И целия този багаж, който тя натрупва в мен отнема въздуха ми, изчерпва енергията ми. Толкова сломена се чувствам, че вместо да стана да и изритам от себе си, аз я виждам като утеха. Като оправдание да мразя и наказвам себе си. И й отварям широко вратите, за да се пренесе спокойно и трайно в мен.

Но не и сега. Не повече. Вече знам. И мога да я позная. Мога и да я изритам навън. Когато тя донесе досадата, аз отварям долапа с любими неща и започвам да ги редя в деня си. Отивам при потока, лежа в тревата, садя цветя, пиша, танцувам, срещам се с любими хора, правя йога. Когато усетя как поднасям към устата си грамада от отрова се сепвам. Не се сърдя на себе си, а тичам на пазара. Избирам най-сочните плодове, пълня торбите със свежи зеленчуци. И с тях си казвам, че се обичам и че се грижа за себе си.

А другите просто ги обичам. Не интерпретирам, а слушам.  Не се мъча да ги разбера, а ги приемам. В думите им не трупам моите страхове и багажи, а присъствам с отворено съзнание. Не искам да съм права, не искам да наложа гледната си точка. Искам да общувам, без да се идентифицирам с това.

Правя си фреш, качвам се на колелото, отивам на йога, пускам си музика и танцувам. Подарявам си изгрев, чета стихове, гледам любими филми. Готвя красива вечеря, правя любов, прегръщам детето си, играя, пиша.

Намирам центъра в себе си, в който всичко е добре, в който тече цялата енергия на света и в който има покой и мир. Сядам в него и дишам. Прибирам се у дома и й казвам да се маха. И когато и последния й куфар е навън затръшвам вратата. Но докато я гледам как си отива се питам защо е дошла. И се захващам да преровя още килери в душата си, за да разбера. Защото сега имам сили. Защото съм у дома. Депресията не живее в мен вече. Засега.. Поне днес…