Покоя на
събуждащото се море. Ето от него имам нужда в себе си.
От тази категорична
кроткост, непоколебима плавност. То, морето, няма нужда да доказва никому нищо.
Любовта на
изгряващото слънце величаво покорява хоризонта. Настъпва, за да прегръща, за да
топли, да дарява светлина. Да дава себе си просто защото го има. Оглежда се
слънцето с възхита от самото себе си в излегналото се под него лениво море и
багри търпеливо морските вълни.
Облаците имат цвят на изгрев. Разпердушинили са
се палаво по гостоприемното небе. Закачливо подскачат пред слънцето, което
ласкаво ги отпраща по пътя им.
Чайките, които без свян пият свободата си и крякат
самодоволно своя присмех над заземения свят.
Припляс, припляс, звука на
вълните. У дома съм.
Искам изгрева в
себе си.
Искам да разлея парченца море в забързаните си вени и да оставя да ме
залее покоя.
Да съм вълна, понесла на раменете си кротката мощ на морето, ваеща
пясъка. Искам да съм бялата пяна на
вълната – експлозия от дълбочина.
Искам да открадна няколко слънчеви лъча и да
ги сгуша в сърцето си, за да ме хранят с любов. Искам да поиграя с облаците, да
се изкъпя в тяхното оранжево, а след това да подгоня вятъра. И да съм птица
искам – да се изсмея над света, страстно да последвам крилете си и да полетя към
простора вътре в мен.
Искам да подчиня онази стара, олющена рибарска лодка и да
разкъсам с нея хоризонта.
Искам изгрева в себе си. И си го подарявам…
