Котешки уроци

Котаракът ми умира… Остава му малко, има тежка бъбречна недостатъчност, едва се движи, не яде… Не че не го усещах, но когато днес ветеринарът ми го каза, усетих как дъхът заседна в гърлото ми, сви се там на топка. Тъмна, ледена, твърда топка.

„Хайде стига, сега!“- си казах – „Знаеше, че ще дойде този момент.“ Котаракът – сиамец на повече от 15 години живя един прекрасен котешки живот. Обичан, обгрижен, спеше винаги гушнат и завит, ядеше само първокласна котешка храна, преди две години му доведохме любима, в която той се влюби, стана татко на пет котенца, за които 3 месеца се грижи. Беше толкова прекрасен баща. Къпеше ги, гушкаше ги, ако някое се покриеше някъде, нервно го търсеше из стаята, а щом го намереше сякаш въздъхваше от облекчение, подушваше го и се връщаше при другите. А нея как я обича... Досажда му, защото е млада и игрива, а той няма сили за игри. Но я наблюдава как гони топката с поглед, който сякаш казва „Ако можех и аз щях, ти поиграй!“. Един щастлив котарак, който изживя своя котешки живот в любов, нежност и грижа.

И защо сега рева? Не мога да ги спра тези сълзи, текат, мамки им. Защо рева? Мъчно ми е за него ли? Не, не ми е - макар и да е слаб, ветеринарът каза, че не го боли, просто гасне бавно. Гасне в любов, в дома, сред всичко, което е обичал. Какъв по-добър начин да умреш?!

Мъчно ми е за мен ли, защото ще ми липсва? Да, ще ми липсва, но толкова хора си отидоха от живота ми, та за котката ли ще рева сега…

Рева, защото ме е страх. Страх ме е от края. От това, че животът свършва. От пределността на времето. Страх ме от угасването на огъня.  В такива моменти ме блъсва мисълта, че няма утре. И вчера няма. Има само сега. Само сега е жив котарака ми. Само сега мога да го гушна и погаля. Само сега мога да го чуя да мърка. И няма значение дали е за последно.

Сега… Тук… И страхът бавно изтича… И идва усмивка и благодарност… За Сега-то. Защото безкраят е именно в сегашния миг.

Благодаря ти, мъдро котешко създание! До последно ще ми даваш уроци по живеене...