Смъртта идва, за да ни напомни да живеем. Истински да живеем. Тук и сега. Утре е измислица на егото. Утре е утопия. Утре може да не бъде. Само сега имаме. Когато си отиде от този свят добър човек ние скърбим. Скърбим за него, но всъщност скърбим за себе си. Защото осъзнаваме, че и ние сме смъртни. Осъзнаваме, че сме глупци, търчащи из живота, препускащи във времеви паралели на вчера и утре, които са илюзия, безсмислица. Завладява ни тихия ужас, че ни няма. Няма го духът ни, няма я смелостта да погледнем живота в очите и да го живеем – такъв, какъвто е. Да го живеем бавно. С грижа за всеки миг. Да вървим бавно. Да ценим всеки дъх. Да обичаме себе си. Смъртта е глътка живот за тези, които остават.
Когато видиш смъртта в очите оживяваш. Изведнъж светът става друг. Присъстващ. Егото не може да се справи със смъртта, то не я разбира, то блокира пред лицето й. Защото егото умира, затова се бои. Затова ни оплита в безумни схеми, в страхове, в капаните на ума. За да забравим за нея, за смъртта. За да живеем сякаш сме безсмъртни. А живота е в смъртността. Егото е смъртно, душата е безсмъртна. Тя не се бои. Тя обитава тялото, за да полети отново. Там, където е свободна и волна.